Безспорно, задачата, която ми беше възложена, се оказа свръх силите ми. Къде е причината за неуспеха? И как да се обясни грешката на дълбоко проницателния психолог Мени, направил такъв несполучлив избор?
Спомням си разговора с Мени по този повод, разговор, проведен в онова щастливо за мен време, когато любовта на Нети ми внушаваше безпределна вяра в собствените ми сили.
— Как дойдохте до извода — попитах аз Мени, — че от множеството най-различни хора, които сте срещнали в нашата страна, аз съм най-подходящият за мисията да бъда представител на Земята?
— Изборът не беше толкова голям — отговори той. — Още от самото начало трябваше да се ограничим с представителите на научно-революционния социализъм, всякакъв друг мироглед е много далеч от нашия.
— Нека да е така. Но основната и главна сила на нашето направление са пролетариите, нима сред тях не можехте да намерите най-лесно онзи, който ви трябваше?
— Да, правилно би било да се търси там. Но… при тях обикновено не достига едно условие, което аз смятам за необходимо — широкото разностранно образование на равнището на вашата култура. Това отклони търсенията ми в друга посока.
Така каза Мени. Неговите предвиждания не се оправдаха. Значеше ли това, че той изобщо не трябваше да вземе никого, че разликата между двете култури е цяла пропаст за отделната личност и може да я преодолее само обществото? Бих се утешил, ако можех да мисля така, но у мен оставаше сериозно съмнение. Мисля, че Мени би трябвало да провери още веднъж последното си съображение — това за другарите-работници.
Къде именно бях претърпял провал?
Първия път това стана така — връхлетялата ме вълна от впечатления за чуждия живот, неговото грандиозно богатство заляха съзнанието ми и размазаха очертанията на неговите брегове. С помощта на Нети аз преживях кризата и се справих с нея, но не беше ли самата тази криза усилена и преувеличена от повишената чувствителност, от изтънчеността на възприятията, присъща на хората на социално-умствения труд? Може би за една малко по-примитивна, не така сложна, но затова пък органически по-здрава и издръжлива натура всичко би минало по-леко, преходът би бил по-безболезнен? Може би за ниско образования пролетарий не би било така трудно да влезе в едно ново, висше съществуване, макар че ще му се наложи да учи малко повече, но затова пък няма да му се налага да се освобождава от стари знания, което е най-трудно от всичко… Струва ми се, че тук Мени направи грешка в предвижданията си, като придаде на равнището на културата по-голямо значение, отколкото на наличната сила за културно развитие.
Втория път душевните ми сили се разбиха в самия характер на онази култура, която се опитах да приема с цялото си същество — подтисна ме нейната височина, дълбочината на социалните връзки, чистотата и прозрачността в отношенията между хората. Речта на Стерни, изразила грубо цялата несъизмеримост на двата типа живот, беше само повод, последен тласък, хвърлил ме в тъмната бездна, в която тогава стихийно и неудържимо ме водеше противоречието между моя вътрешен живот и цялата социална среда във фабриката, в семейството, в общуването с приятелите. И отново — не беше ли това противоречие много по-силно и остро тъкмо за мен, революционера-интелигент, който в девет десети от случаите работи или сам, или като учител и ръководител на другарите-сътрудници, обособявайки своята личност сред другите? Не би ли се оказало това противоречие по-слабо и в по-мека форма за човек, който прекарва девет десети от живота си в макар и примитивна и неразвита, но все пак другарска среда с малко грубо може би, но действително равенство между нейните членове? Струва ми се, че е така. И Мени би трябвало да поднови опита си, но вече в нова посока…
А за мен остава онова, което беше между двете поражения, което ми даде енергия и мъжество за дългата борба и сега ми позволява без чувство на унижение да правя равносметка. Любовта на Нети.
Безспорно тази любов беше недоразумение, грешка на нейното благородно и пламенно въображение. Но тази грешка все пак се оказа възможна, това никой не може да ми отнеме или промени. В това според мен е гаранцията за действителната близост между двата свята, за бъдещото им сливане в един — невиждано прекрасен и хармоничен.
Колкото до самия мене… тук няма място за равносметка. Новият живот е недостъпен за мен, а стария вече не желая — аз не му принадлежа повече нито с мисълта си, нито с чувствата си. Изходът е ясен.
Време е да свършвам. Моят съмишленик ме чака в градината, ето, дава ми сигнал. Утре ние двамата ще бъдем далеч оттук, по пътя към кипящия и преливащ живот, където ще бъде толкова лесно да изтрия ненавистната ми граница между миналото и бъдещето. Сбогом, Вернер, стар, добър другарю!