Да живее новият, по-добър живот и поздрав на тебе, Нети, неговия светъл призрак!
Из писмото на доктор Вернер до литератора Мирски. (Писмото е без всякаква дата, очевидно поради разсеяността на Вернер).
Канонадата отдавна беше замлъкнала, а все продължаваха и продължаваха да докарват ранени. Болшинството от тях бяха не милиционери или войници, а мирни жители. Имаше много жени и даже деца, всички са равни пред шрапнелите. В моята болница, най-близката до театъра на битката, караха главно милиционери и войници. Раните от шрапнели и парчета гранати потрисаха даже мене, стария лекар, работил в миналото няколко години като хирург. Но над целия този ужас се носеше и господствуваше едно светло чувство, една радостна дума — „победа!“
Това е нашата първа победа в истинско голямо сражение. Но за всекиго е ясно, че тя ще реши изхода на делото. Везните се наклониха на другата страна. Цели артилерийски полкове преминаха към нас и това е явно знамение. Страшният съд започна. Присъдата ще бъде безмилостна, но справедлива. Отдавна беше време да я изпълним…
На улиците кръв и руини. Слънцето стана съвсем червено от дима на пожарите и канонадата. Но за очите ни то не изглежда зловещо, а радостно-страшно. В душите звучи бойна песен, песента на победата.
Доведоха Леонид в моята болница някъде към обяд. Той има една опасна рана на гърдите и няколко по-леки, почти драскотини. Той се отправил още среднощ с петима „гренадири“ в онези части на града, които бяха в ръцете на неприятеля; задачата била с няколко отчаяни нападения да се предизвика там тревога и деморализация. Той сам предложил този план и сам пожелал да го изпълни. Бил работил там много време преди, познавал добре всички кътчета на града и можел да изпълни това отчаяно начинание по-добре от другите. След кратко колебание началникът на милицията се съгласил. Те успели да се доберат с гранатите си до една от неприятелските батареи и от покрива да взривят няколко сандъчета със снаряди. Сред предизвиканата от взривовете паника те се спуснали долу, повредили оръдията и взривили останалите снаряди. При това Леонид получил няколко леки рани от парчета гранати. После, докато бързо отстъпвали, се натъкнали на отряд неприятелски драгуни. Леонид предал командуването на Владимир, неговия адютант, а той самият с последните две гранати се промъкнал до най-близката врата и останал в засада, докато другите отстъпвали с енергична стрелба, използвайки всички случайни прикрития. Той пропуснал покрай себе си голяма част от неприятелския отряд и хвърлил първата граната в офицера, а втората — в най-близката група драгуни. Целият отряд се разбягал в безпорядък, а нашите се върнали и взели тежко ранения Леонид. Благополучно го пренесли до нашите линии и още преди разсъмване го предадоха на моите грижи.
Веднага успяхме да извадим парчето, но белият дроб е засегнат и положението е сериозно. Аз настаних болния колкото се може по-добре и по-удобно, но разбира се, имаше нещо, което не можех да му дам — пълния покой, от който се нуждаеше. На разсъмване битката се възобнови, шумът й отчетливо достигаше до нас и неспокойният интерес към хода на събитията усилваше трескавото състояние на Леонид. Когато започнаха да карат други ранени, той започна да се вълнува още повече и аз бях принуден, доколкото това е възможно, да го изолирам — поставих пред него параван, за да не вижда поне чуждите рани.
Около четири часа през деня сражението завърши и изходът беше ясен. Аз бях зает с преглеждане и разпределение на ранените. В този момент ми предадоха картичка от онази особа, която преди няколко седмици писмено се заинтересува за здравето на Леонид, а после, след бягството му, сама дойде при мен и трябваше да дойде и при вас с моя препоръка, за да се запознае с неговия ръкопис. Тъй като тази дама несъмнено е наш другар и явно лекар, аз я поканих направо при себе си в болничната зала. Както и миналия път, тя беше с тъмен воал, който силно прикриваше чертите на лицето й.
— Леонид при вас ли е? — попита тя, без да ме поздрави.
— Да — отговорих аз, — но не се тревожете много — раната му е сериозна, но може да бъде излекувана.
Тя бързо и умело ми зададе няколко въпроса, за да си изясни положението на болния. После заяви, че желае да го види.
— Тази среща няма ли да го развълнува? — възразих аз.
— Да, разбира се — беше нейният отговор, — но това по-скоро ще му помогне, отколкото да му навреди. Обещавам ви.