Тонът й беше много решителен и уверен. Чувствувах, че знае какво говори, и не можах да й откажа. Влязохме в залата, където лежеше Леонид, и аз с жест й посочих да мине зад паравана, като останах наблизо, край леглото на друг тежко ранен, с когото така или иначе трябваше да се заема. Исках да чувам разговора й с Леонид, за да се намеся, ако потрябва.
Вече зад паравана, тя малко повдигна воала си. Виждах силуета й през слабопрозрачния плат на паравана и разбрах, че се наклони над болния.
— Маска… — произнесе слабият глас на Леонид.
— Твоята Нети! — отговори тя и толкова нежност и ласка бяха вложени в тези две думи, казани с тих, мелодичен глас, че старото ми сърце трепна в гърдите, обхванато до болка от радостно съчувствие.
Тя направи някакво рязко движение с ръка, сякаш разкопчаваше яката си, и както ми се стори, сне шапката с воала, а после още повече се наклони над Леонид. Настъпи минутно мълчание.
— Значи, аз умирам? — попита той тихо.
— Не, Лени, животът е пред нас. Твоята рана не е смъртоносна и даже не е опасна…
— А убийството? — възрази той болезнено-тревожно.
— Това беше болест, мой Лени. Бъди спокоен, този порив на смъртна болка няма да застане никога между нас, нито на пътя към нашата велика обща цел. Ние ще я достигнем, мой Лени…
Лек стон се изтръгна от гърдите му, но това не беше стон на болка. Аз си тръгнах, защото си бях изяснил по отношение на моя болен онова, което ми беше нужно, а да подслушвам повече не трябваше и нямаше смисъл. След няколко минути непознатата, отново с шапка и воал, ме извика.
— Вземам Леонид със себе си — заяви тя. — Той сам желае това, пък и при мен условията на лечение са по-добри, така че можете да бъдете спокоен. Двама другари чакат долу, те ще го пренесат при мене. Разпоредете да донесат носилка.
Нямаше смисъл да споря — в нашата болница условията наистина не са блестящи. Попитах за адреса й — беше наблизо — и реших още утре да отида да навестя Леонид. Двама работници дойдоха и внимателно го отнесоха на носилка.
(Бележка, направена на следващия ден.)
Леонид и Нети безследно изчезнаха. Току-що бях в квартирата им: вратите са отворени, стаите — празни. На масата в голямата зала, където огромният прозорец беше широко отворен, намерих бележка, адресирана до мен. На нея с треперещ почерк бяха написани само няколко думи:
„Поздрав на другарите. Довиждане.
Странно — не усещам никакво безпокойство. През тези дни смъртно се изморих, видях много кръв, много страдания, на които не можех да помогна, нагледах се на гибел и разрушения, а в душата ми, въпреки всичко е радостно и светло.
Всичко лошо е зад нас. Борбата беше дълга и тежка, но победата е близо… Новата борба ще бъде по-лека…
1908 г.