— Да, ако и последното ваше обяснение не представлява някакъв… преход.
— И така, тръгваме — каза Мени, без да обръща внимание на остротата ми. — Отивам да дам последни указания на механика, а после ще се върна при вас и заедно ще наблюдаваме отплаването на етеронефа.
Той замина, а аз се отдадох на мислите си. Всъщност ние не се обяснихме докрай. Оставаше още един въпрос, и то твърде сериозен, но аз не се реших да го задам на Мени. Съзнателно ли помогна той да се разделим с Ана Николаевна? Струваше ми се, да. Вероятно той е виждал в нея спънка към постигането на целта си. Може би е бил прав. Във всеки случай той би могъл само да ускори тази развръзка, но не и да я предизвика. Разбира се, това също беше дръзка намеса в личния ми живот. Но сега вече бях свързан с Мени и все едно трябваше да подтискам враждебността си към него. Нямаше смисъл да се връщаме към миналото и по-добре беше изобщо да не мисля за това.
Новият обрат на нещата не ме порази толкова силно: сънят беше възвърнал силите ми и много трудно бих се учудил на нещо след всичко преживяно. Трябваше само да си изработя план за по-нататъшни действия.
Задачата беше колкото се може по-скоро и по-пълно да се ориентирам в новата обстановка. Най-добре беше да започна от близкото и крачка по крачка да вървя към далечното. Близки бяха етеронефът, неговите обитатели и предстоящото пътешествие. Марс беше още далече: най-малко на два месеца разстояние, ако се съди по вчерашните думи на Мени.
Външната форма на етеронефа успях да забележа още снощи: това беше почти кълбо, сплескано отдолу — нещо като колумбово яйце — форма, разбира се, изчислена така, че да се получава най-голям обем при най-малка повърхност, тоест разходите на материал и площта за охлаждане да бъдат минимални. От материалите преобладаваха алуминият и стъклото. Вътрешното устройство трябваше да ми покаже и обясни Мени, той щеше да ме запознае и с всички останали „чудовища“, както мислено наричах новите си другари.
Мени се върна и ме заведе при другите марсианци. Всички се бяха събрали в страничната зала с огромен кристален прозорец, заемащ половин стена. Естествената слънчева светлина беше много приятна след призрачното осветление на електрическите лампи. Марсианците бяха около двайсет души и всички, както ми се стори тогава, си приличаха. Нямаха бради, мустаци и даже бръчки по лицата си и това заличаваше разликата във възрастта. Неволно следвах с очи Мени, за да не го изгубя сред тази чужда за мен компания. Впрочем скоро започнах да разпознавам сред тях моя посетител Нети, който се отличаваше с младостта и подвижността си, както и широкоплещестия гигант Стерни, поразил ме със странно студеното, почти зловещо изражение на лицето си. Освен Мени само Нети говореше с мене на руски, Стерни и още трима-четирима души — на френски, останалите — на английски и немски. Помежду си те говореха някакъв съвършено непознат за мене — очевидно техния роден език. Той беше звучен и красив, и както с удоволствие забелязах, не представляваше някаква особена трудност в произношението.
V. Отплаването
Колкото и интересни да бяха „чудовищата“, главното ми внимание неволно се насочи към тържествения момент на „отплаването“. Внимателно наблюдавах снежната повърхност и отвесната гранитна скала пред нас. Очаквах, че ей сега ще почувствувам рязък тласък и всичко това ще се мерне и ще изчезне от погледа ми. Нищо подобно не се случи.
С безшумно, бавно, едва забележимо движение започнахме полека да се откъсваме от снежната повърхност. В първия момент почти не усетихме издигането.
— Ускорение два сантиметра — каза Мени.
Това означаваше, че за първата секунда сме изминали само един сантиметър, за втората — три, за третата — пет, за четвъртата — седем сантиметра. И скоростта постоянно ще се изменя, увеличавайки се в аритметична прогресия. След минута щяхме да достигнем скоростта на пешеходец, след петнадесет минути — на бърз влак и т.н.
Движехме се по закона за падането на телата, но „падахме“ нагоре и 500 пъти по-бавно, отколкото това обикновено става с тежките тела, привличани от земната повърхност.
Стъклото на прозореца започваше от самия под и образуваше с него тъп ъгъл поради кълбовидната повърхност на етеронефа. Така, накланяйки се напред, ние можехме да виждаме и това, което беше точно под нас.
Земята се отдалечаваше все по-бързо и хоризонтът се разширяваше. Тъмните петна на скалите и селцата ставаха все по-малки, езерата се очертаваха като на карта. Небето ставаше все по-тъмно и когато синята ивица на морето се появи от запад на хоризонта, моите очи започнаха вече да различават най-ярките звезди, макар че под нас беше слънчево пладне.