— Вие сте капитанът на този кораб, нали?
Мени утвърдително кимна и допълни:
— Но това не значи, че аз имам така наречената при вас началническа власт. Просто аз съм най-опитният в управлението на етеронефа и моите указания се приемат така, както аз приемам астрономическите изчисления на Стерни или както всички ние приемаме медицинските съвети на Нети, за да поддържаме здравето и трудоспособността си.
— На колко години е доктор Нети? Изглежда много млад.
— Не помня, на шестнадесет или седемнадесет — с усмивка отговори Мени.
И аз му давах приблизително толкова, но не можех да не се учудя на такава ранна начетеност.
— На тази възраст да си вече лекар!
— При това знаещ и опитен лекар — допълни Мени. Тогава аз не съобразих, а Мени умишлено не ми припомни, че годините на марсианците са почти двойно по-дълги от нашите: завъртането на Марс около Слънцето става за 686 наши дни, така че шестнадесетте години на Нети бяха равни на 30 земни години.
VI. Етеронефът
След закуска Мени ме поведе да разгледаме нашия „кораб“. Първо се насочихме към машинното отделение. То заемаше долния етаж на етеронефа, точно върху плоското дъно, и беше преградено на пет части — една централна и четири странични. В средата на централното помещение се намираше двигателят, а на пода около него в четирите посоки имаше кръгли стъклени прозорци — единият от чист кристал, трите от цветно стъкло в различни цветове. Стъклата бяха дебели три сантиметра и удивително прозрачни. В момента през тях се виждаше само част от земната повърхност.
Основната част на двигателя представляваше вертикален метален цилиндър, висок три метра и с диаметър половин метър, направен, както ми обясни Мени, от осмий — благороден метал, подобен на платината, който се топи много трудно. В този цилиндър ставаше разлагането на радиевата материя; нагретите до червено стени, дебели 20 сантиметра, ясно свидетелствуваха за енергията на този процес. Но в помещението не беше много горещо — целият цилиндър беше обгърнат с два пъти по-широк калъф от някакво прозрачно вещество, което чудесно предпазваше от горещината. Отгоре този калъф беше съединен с тръби, по които нагретият въздух се отправяше във всички посоки за равномерно отопление на етеронефа.
Останалите части на двигателя, свързани по различен начин с цилиндъра — електрически бобини, акумулатори, указатели с циферблати и т.н. — бяха красиво подредени наоколо и дежурният механик чрез система от огледала виждаше всичко наведнъж, без да става от креслото си.
Едната от страничните зали беше „астрономическа“, отдясно и отляво са намираха „водната“ и „кислородната“, а насреща — „изчислителната“. В астрономическата зала подът и външната стена бяха изцяло кристални — от геометрично шлифовано стъкло с идеална чистота. Бяха толкова прозрачни, че когато, вървейки след Мени по въздушните мостчета, аз реших да погледна право надолу, не видях нищо между себе си и бездната, и трябваше да затворя очи, за да спра мъчителното главозамайване. Стараех се да гледам встрани към инструментите, разположени между мостчетата на сложни стативи, спуснати от тавана и вътрешните стени на помещението. Главният телескоп беше дълъг около два метра, имаше непропорционално голям обектив и вероятно също такава оптическа сила.
— Използваме само елмазни окуляри — каза Мени, — те дават най-голямо зрително поле.
— Колко пъти увеличава този телескоп? — попитах аз.
— Изображението е ясно при увеличение до 600 пъти — отговори Мени, — но когато то е недостатъчно, ние фотографираме зрителното поле и разглеждаме снимката под микроскоп. Така увеличението на практика стига до 60 хиляди пъти и повече, а заземяването и снимането отнемат по-малко от минута.
Мени ми предложи да погледна през телескопа към Земята, която бяхме напуснали. Той само насочи тръбата.