— Разстоянието сега е около две хиляди километра — каза той. — Ориентирате ли се в това, което виждате?
Аз веднага познах пристанището на една скандинавска столица, докъдето често пътувах по поръчение на партията. Интересно ми беше да разгледам параходите на рейда. С едно завъртане на страничната ръчка на телескопа Мени постави на мястото на окуляра фотокамера, а след няколко секунди я сне от телескопа и я постави в големия апарат отстрани, който се оказа микроскоп.
— Ние проявяваме и фиксираме изображението тук, в микроскопа, без да докосваме пластинката — поясни той и след няколко незначителни операции, след някаква си половин минута ми предостави окуляра на микроскопа. Поразително ясно видях познатия ми параход на Северното дружество, сякаш той се намираше на няколко десетки крачки от мене. Изображението беше релефно и в напълно естествени цветове. На мостика стоеше побелелият капитан, с когото неведнъж бях разговарял по време на пътуване. Един моряк пускаше на палубата голям сандък и сякаш беше застинал в тази поза, както и пътникът, който му сочеше нещо с ръка. И всичко това беше на две хиляди километра…
В помещението влезе млад марсианец, помощникът на Стерни. Трябваше да изчисли разстоянието, изминато от етеронефа. Не искахме да му пречим и преминахме по-нататък, във „водната“ зала. Там се намираше огромен резервоар с вода, както и съответните пречиствателни апарати. Множество тръби отвеждаха тази вода от резервоара към целия етеронеф.
Следваше „изчислителната“ зала. Там имаше неразбираеми за мен машини с множество циферблати и стрелки. На най-голямата машина работеше Стерни. От нея излизаше дълга лента, вероятно с резултатите от изчисленията на Стерни, но знаците по нея, както и по всички циферблати, ми бяха непознати. Не исках да преча на Стерни и изобщо да разговарям с него. Преминахме бързо в последното странично помещение.
Това беше „кислородната“ зала. В нея се съхраняваха кислородните запаси във вид на бертолетова сол, като от наличните 25 тона можеше да се отдели според нуждите 10 хиляди кубически метра кислород — количество, достатъчно за няколко пътешествия като нашето. Тук се намираха и апаратите за разлагане на бертолетовата сол. Пазеха се също запаси от барит и разяждащ калий за поглъщане на въглекиселината от въздуха, както и от серен анхидрид за поемане на излишната влага и летливия левкомаин — онази физиологична отрова, която се отделя при дишането и е много по-вредна от въглекиселината. Завеждащ тук беше доктор Нети.
След това се върнахме в централното машинно отделение и оттам с малък асансьор се изкачихме на най-горния етаж на етеронефа. Централната зала там беше заета от друга обсерватория, почти същата като онази долу, само че кристалната й повърхност беше над нас, а не под краката ни, и инструментите бяха по-големи. От тази обсерватория се виждаше другата половина на небесната сфера заедно с планетата, към която пътувахме. Марс сияеше с червена светлина встрани от зенита. Мени насочи натам телескопа и аз отчетливо видях познатите ми от картите на Скиапарели очертания на континенти, морета и мрежи от канали. Мени фотографира планетата и под микроскопа се появи детайлна карта. Но без неговите обяснения не бих разбрал нищо от нея: петната, представляващи градове, гори и езера, се отличаваха помежду си по неуловими и неразбираеми за мене подробности.
— На какво разстояние сме? — попитах аз.
— Вече е сравнително близко — към сто милиона километра.
— А защо Марс не е в зенита на купола? Значи, ние летим не право към него, а встрани?
— Да, и не бихме могли другояче. Тръгвайки от Земята, ние запазваме по силата на инерцията скоростта на нейното движение около Слънцето — 30 километра в секунда. Скоростта на Марс е само 24 км/сек и ако летим по перпендикуляра между двете орбити, ще се блъснем в повърхността на Марс с остатъчната странична скорост 6 км/сек. Ето защо избрахме криволинейния път, по който се уравновесява излишната странична скорост.
— В такъв случай, колко е дълъг целият път?
— Около 160 милиона километра, което означава не по-малко от два и половина месеца.
Ако не бях математик, тези цифри нищо нямаше да ми говорят, но сега те предизвикваха в мене усещане, близко до кошмара, и аз побързах да изляза от астрономическата зала.
Шестте странични отделения на горния сегмент, заобикалящи като пръстен обсерваторията, бяха без прозорци и таванът им, част от кълбовидната повърхност, наклонено се спускаше към самия под. До тавана се намираха големите резервоари с „минус-материя“, чието отблъскване трябваше да неутрализира теглото на целия етеронеф.