„Ами да. Да му дадем време.“ Млъкнаха и като един се вторачиха в мрака към тресавището. След малко шумовете спряха. Скоро от тъмното изскочи вестоносецът.
— Опита се да избяга.
— А вие го върнахте?
— Сам се върна. За миг и тримата се уплашихме. Надушвахме го как пълзи в тъмнината, надушвахме и нещо друго, ама не знаехме какво. Затуй се и уплашихме, но той ни каза. Каза ни да го заколим на място, защото сега било тъмно и нямало да види лицето на оня, който ще свърши тая работа. Но нас на друго ни миришеше. И той ни каза какво е. Змия го ухапала. Преди два дни го ухапала. Ръката му се подула и сега мирише лошо. Но нас на друго ни миришеше, защото издутото вече е спаднало и ръката му не е по-голяма от детска ръка. Той сам ни показа. Всички до един я опипахме — не по-голяма от детска. Поиска да му дадем секира, та да я отсече. Но и утре е ден.
— Да. Утре е като днес.
— Малко ни беше страх. Но той се върна в блатото.
— Добре.
— Да. Страх ни беше. Да кажем ли на вожда?
— Ще разбера — каза Трите кошници и се оттегли. Вестоносецът клекна и отново заразказва за негъра. Трите кошници се върна. — Вождът каза, че и така е добре. Върни се на пост.
Вестоносецът се изниза. Клекнали около носилката, отвреме-навреме подремваха. Някъде след полунощ негърът ги събуди. Развика се и почна да си говори сам, а гласът му ехтеше остър и изненадващ в мрака; после млъкна. Зазори се. По светложълтото небе бавно прелетя бял жерав. Трите кошници се сепна:
— Да вървим! Вече е днес.
Двамата индианци навлязоха с шумни движения в тресавището. Преди да стигнат до негъра, спряха, защото той изведнъж запя. Виждаха го — гол и облепен с кал, седи на един дънер и пее. Клекнаха тихо недалеч от него и го оставиха да свърши. Напяваше нещо на своя си език с лице, вдигнато към изгряващото слънце. Гласът му бе ясен, пълен, малко примитивен и тъжен. „Да му дадем още малко време“ — казаха си индианците и търпеливо зачакаха. Той млъкна и те го приближиха. Обърна се и ги изгледа през напуканата маска от кал. Очите му се бяха налели с кръв, а пресъхналите устни едва скриваха квадратните му къси зъби. Маската от кал едва се държеше на лицето му, сякаш току след слагането й плътта се е стопила. Държеше лявата си ръка близо до гърдите. От лакътя надолу беше покрита с безформена и спечена черна кал. Надушваха го, вонеше страшно. Наблюдаваше ги безмълвен, додето единият не го докосна по ръката.
— Ела — каза индианецът. — Тичаш отлично. Няма от какво да се срамуваш.
VI
Когато приближиха плантацията в това опетнено с позор ясно утро, очите на негъра се завъртяха като очи на кон. Димът от ямата, дето се печеше месото, прииждаше ниско над земята, над приклекналите и чакащи гости из двора, над параходната палуба, над жените, децата и старците, всички в своите ярки, груби и неудобни премени. Бяха пратили вестоносци — един надолу, друг нагоре, а трупът на Исетибиха бе вече преместен до чакащия гроб заедно с кучето и коня. Въпреки това около къщата, дето бе живял, все още миришеше. Гостите вече тръгваха към гроба, когато носачите на Мокитуби изкачиха склона.
Негърът стърчеше над всички, неговата висока и тясна, сплескана с кал глава се подаваше над техните. Дишаше тежко, сякаш отчаяното усилие на тези шест напрегнати и отчаяни дни сега изведнъж се е стоварило отгоре му; и макар да вървяха бавно, голата му издрана гръд се надигаше с мъка над прилепената лява ръка. Непрестанно се оглеждаше встрани, като че нищо не вижда, като че виждането все не успяваше да се изравни с гледането. Устата му бе полуотворена над едрите бели зъби; задъхваше се. Гостите, вече тръгнали, спряха, обърнаха глави, някои с късове месо в ръцете, а негърът ги гледаше в лицата с дивите си, но сдържани, немигащи очи.
— Искаш ли най-напред да ядеш? — попита Трите кошници. После повтори въпроса.
— Да — каза негърът. — Точно така. Искам да ям.
Тълпата сега бе почнала да се връща назад и вестта стигна и до най-отдалечените: „Най-напред ще яде.“
Приближиха парахода.
— Седни — каза Трите кошници.
Негърът седна на края на палубата. Още запъхтян, с надигащи се и хлътващи гърди, с непрестанно въртящите се очи, той продължаваше да се обръща наляво и надясно. Сякаш невъзможността да вижда идваше отвътре, от безнадеждността, не толкова от липсата на зрение. Донесоха храна и мълчаливо се втренчиха да видят как ще яде. Напълни уста и задъвка, но както дъвчеше, полусдъвканата каша почна да излиза от ъглите на устата му, да се стича по брадата и да капе на гърдите му; скоро спря да дъвче и остана тъй — гол, покрит със засъхнала тиня, с паница на колене, устата му пълна с огромно количество сдъвкана храна и отворена, с разширени очи, които безспирно се въртят, задъхан, едвам дишащ. Търпеливи, неумолими, чакащи, индианците го наблюдаваха.