Когато Дум умрял, Исетибиха бил на деветнайсет. Той станал собственик на земята и на опеторилото се стадо черни, от които нямал никаква полза. Макар че титлата вожд преминала върху него, намерила се йерархия от чичовци и братовчеди, която управлявала племето и накрая свикала едно клечащо заседание по негърския въпрос, на което всички клекнали под изписаните със златни букви имена над параходните врати.
— Не можем да ги изядем — казал един.
— Защо не?
— Много са.
— Вярно — казал трети. — Почнем ли, ще трябва всичките да изядем. А месото никак не е полезно.
— Ами ако месото им е като на елените? То не е вредно.
— Да избием някои от тях, без да ги ядем — предложил Исетибиха.
Другите го изгледали.
— Защо? — попитал един.
— Вярно — рекъл втори. — Така не може. Много са скъпи. Помните ли какво главоболие беше да им търсим работа? Да направим като белите хора.
— Какво? — казал Исетибиха.
— Да обработим още земя, да посеем царевица, че да ги храним, да се умножат още и тогава да ги продадем. Ще разчистим всичката земя, ще насадим храна, ще развъждаме негри и ще ги продаваме на белите за пари.
— А какво ще правим с тия пари? — попитал трети.
Тук се позамислили.
— Ще решим — казал първият. Потънали в сериозна размисъл, все тъй клечейки.
— Това значи работа — казал третият.
— Ами да я свършат негрите! — рекъл първият.
— Да. Да я свършат! Вредно е да се потиш. Влага е това. Отваря порите.
— И влиза нощен въздух.
— Да. Нека негрите работят! Ясно е, че обичат да се потят.
Разчистили земята заедно с негрите и засяли зърно. Дотогава робите живеели в една огромна барака с покрив, килнат над единия ъгъл, нещо подобно на свинска кочина. А сега почнали да им строят селища и хижи и в хижите настанявали по двама млади негри да се размножават; след пет години Исетибиха продал четирийсет глави на един търговец от Мемфис, взел парите и под напътствията на свой вуйчо от Ню Орлеанз заминал за странство. По това време кавалерът Сьор Блонд дьо Витри бил вече стар човек, живеел в Париж, носел перука и корсет, а съсредоточеното му старческо беззъбо лице било завинаги застинало в загадъчна и дълбоко трагична гримаса. Той взел от Исетибиха триста долара и в замяна на това го въвел в известни кръгове; след една година Исетибиха се завърнал у дома с едно позлатено легло, два полилея, на чиято светлина, както разправяли, мадам Помпадур оправяла косите си, докато иззад напудреното й рамо Луи самодоволно се усмихвал на своя образ в огледалото, и чифт чехли с червени токове. Те били малки за крака му, тъй като до деня, в който се отправил от Ню Орлеанз на път, той изобщо не бил носил никакви обувки.
Донесъл чехлите, загънати в тънка тоалетна хартия, и ги турил в единствения останал джоб на чифт дисаги, който дотогава бил натъпкан с кедрови стърготини. Вадил ги оттам само в случаите, когато синът му Мокитуби искал да играе с тях. На тригодишна възраст Мокитуби имал широко плоско монголоидно лице, което съществувало сякаш в пълна и неизмерима летаргия от нея то излизало само при вида на чехлите.
Майката на Мокитуби била миловидно момиче, което Исетибиха срещнал веднъж в динените лехи — там работела тя. Спрял, погледал я — широки и здрави бедра, силен кръст и спокойно лице. Него ден отивал на реката за риба, но по-далеч от дините не отишъл; кой знае, може би додето стоял и наблюдавал неподозиращото момиче, той си припомнил майка си, гражданката, бегълката с многото ветрила, дантели и негърска кръв и цялата евтина изтърканост на тази тъжна история. След една година се родил Мокитуби. На три години краката му вече не можели да влизат в чехлите. В тихите палещи следобеди Исетибиха го наблюдавал как се бори с чехлите, обзет от някакво чудовищно упорство, и кротко се смеел в себе си. Така се смял — на Мокитуби и на чехлите — няколко години, защото Мокитуби не се отказал от опитите си да ги обуе, додето не станал на шестнайсет. Тогаз ги зарязал. Или по-скоро Исетибиха си мислел така. Защото Мокитуби се отказал от тези опити само в присъствие на баща си. Най-младата жена на Исетибиха му обадила един ден, че Мокитуби е откраднал и скрил чехлите. Тогава Исетибиха спрял да се смее, отпратил жената и като останал сам, казал си: „Да, и мен ми се ще да живея“, после пратил за Мокитуби и му рекъл: „Подарявам ти ги.“