По това време Мокитуби бил вече на двайсет и пет, още ерген. Исетибиха не бил висок, но бил по-висок от сина си с половин педя, а почти петдесет кила по-лек. Мокитуби вече страдал от своята болезнена тлъстина, лицето му било бледо, широко и неподвижно, ръцете и нозете му — подпухнали като от воднянка. „Сега са вече твои“ — казал Исетибиха и го загледал. Като влизал, Мокитуби скришом хвърлил на баща си бърз, забулен поглед.
„Благодаря“ — казал той. Исетибиха го погледнал. Не могъл да разбере гледа ли Мокитуби, вижда ли. „Не е ли все едно дали ти ги давам или ти ги подарявам?“ — попитал той.
„Благодаря“ — казал Мокитуби.
По това време Исетибиха употребявал емфие; един бял му бил показал как да поставя праха на устната си и да го разтрива в зъбите с клонче от кучешки дрян или стръкче от червена орхидея. „Добре — казал той, — човек не може да живее вечно.“ Погледнал сина си, после очите му на свой ред се замъглили и без да вижда, замислил се. Какво си е мислил, никой не може да каже, но по едно време само изрекъл с половин глас: „Да. Но чичото на Дум е нямал чехли с червени токове. — Погледнал пак сина си, а оня — тлъст и неподвижен. — Зад такава мутра може всякакви намерения да се таят, но човек ги узнава, когато стане късно. — После седнал на плетен стол с ремъци от еленова кожа. — Този дори не може да ги обуе. И той, и аз сме прокълнати от живото месо, което носим на себе си. Дори не може да ги обуе. Но нима аз съм виновен?“
Живя още пет години, после умря. Разболя се една нощ, стана му зле и макар че врачът пристигна и както си беше по жилетка от скунксова кожа, горя отгоре му някакви клечки, Исетибиха умря на следното утро.
Това стана вчера; изкопаха гроб и вече дванайсет часа хората прииждаха с коли и фургони, на коне и пешком да хапнат от печеното куче, сукоташа3 и сладките картофи, печени в пепел, и да присъстват на погребението.
III
— Ще минат три дни — каза Трите кошници, когато той и другият индианец се връщаха към къщата на вожда, — ще минат три дни и храната ще се свърши. И друг път ми се е случвало.
Вторият индианец се казваше Луи Шипката.
— И на това време, каквото е топло, той ще вземе да се вмирише.
— Да. Мъртвите са главоболие и грижа.
— А може и да не минат три дни.
— Да. А Човекът ще се вмирише, преди да го спуснат в земята. Стой и гледай и ще видиш, че съм прав.
Приближиха къщата.
— Сега вече може да обуе чехлите — каза Шипката. — Сега може да ги носи пред всички.
— Още няма да може — каза Трите кошници. Шипката го изгледа. — Нали ще води гонитбата.
— Мокитуби? — учуди се Шипката. — И мислиш, че ще може? Човек, за когото и ходенето е мъка?
— А как иначе? Нали туй, дето скоро ще се вмирише, е негов баща!
— Вярно — каза Шипката. — За тия чехли той ще има още да плаща. Да, да. Той наистина ще ги купи. Ти какво мислиш?
— А ти какво мислиш?
— Ти какво мислиш?
— Нищо не мисля.
— И аз. Сега Исетибиха няма да има нужда от чехли. Да ги носи Мокитуби! На Исетибиха му е все едно.
— Да. И вождовете умират.
— Да. Остави го, нали пак си имаме вожд.
Навесът от дървесни кори над верандата се придържаше от лющени кипарисови колове на височина на параходната кают-компания и хвърляше сянка върху пръстената пътечка, на която в лошо време спъваха мулета и коне. В предния край на параходната палуба седяха старец и две жени. Едната скубеше заклана птица, другата лющеше царевица. Старецът приказваше. Беше бос, с дълга ленена наметка и касторена шапка.
— Светът отива по дяволите — казваше той. — Съсипаха го белите хора. Дълги години преди белите да ни наложат своите негри, живеехме чудесно. Едно време старите хора седяха на сянка и дъвчеха варено еленско и царевица, пушеха тютюн и разговаряха за чест и за важни неща. А какво правим сега? От грижа за тия, дето обичат да се потят, старите се изтощават и направо в гроба. — Щом Трите кошници и Шипката преминаха по палубата, той млъкна и вдигна очи към тях. Погледът му беше заядлив и гурелив, а лицето — покрито с безброй ситни бръчици. — И този е избягал — каза той.
— Да — рече Шипката. — Няма го.
— Знаех си. Казах. Ще отидат три седмици, както при смъртта на Дум. Само стой и гледай.
— Беше три дни, а не три седмици — каза Шипката.
— А ти присъствал ли си?
— Не — каза Шипката, — ама съм чувал.