— Да — потвърди Шипката.
— И това не е за първи път — продължи Трите кошници. — Случи се и когато Дум, твоят дядо, лежеше в очакване пред ямата в земята. Лежа и чака три дни и все повтаряше „Къде е моят негър?“ А Исетибиха, баща ти, отговаряше: „Аз ще го намеря. Ти почивай. Ще го доведа и тогаз ще тръгнеш на път.“
— Да — потвърди Шипката.
Мокитуби седеше неподвижен, със затворени очи.
— Три дни Исетибиха претърсваше из ниското — рече Трите кошници. — Дори да хапне не се върна, додето не доведе негъра. И тогава каза на Дум, на баща си: „Ето ти кучето, ето ти коня, ето ти и негъра. Почивай.“ Каза го Исетибиха, който от вчера е мъртъв. А сега неговият негър е избягал. Конят и кучето чакат, а негъра го няма.
— Да — потвърди Шипката.
Мокитуби не мръдна. Очите му бяха затворени; над ленивата му чудовищна маса тегнеше неизмеримо безразличие, нещо безкрайно неподвижно, което прескачаше плътта и оставаше глухо за нея. Клекнали, те го гледаха в лицето.
— Това се случи, когато баща ти току-що беше станал вожд — каза Трите кошници. — И никой друг, а сам Исетибиха доведе роба при баща си, който чакаше да влезе в земята. — Лицето на Мокитуби не трепна, очите му останаха затворени. След малко Трите кошници рече: — Махни му чехлите.
Момчето свали чехлите. Мокитуби взе да пъшка, голата; му гръд дълбоко се раздвижи, сякаш той отново изплуваше от дълбините на плътта си към живота, като че излизаше от водата, от морето. Но очите му още не се отваряха.
— Той ще води преследването — каза Шипката.
— Да — каза Трите кошници, — той е вожд и той ще води преследването.
IV
През целия ден, скрит в хамбара, негърът-телохранител на Исетибиха наблюдаваше смъртта на своя господар. Беше четирийсетгодишен мъж, родом от Гвинея. Имаше плосък нос, малка сплесната глава, вътрешните ъгълчета на очите му червенееха, а издадените му венци, от които стърчаха широки четвъртити зъби, имаха блед синкавочервен оттенък. Четиринайсетгодишен бил отведен от Камерун и търговецът пропуснал да му преброи зъбите. Беше личен слуга и пазач на Исетибиха от двайсет и три години.
Предния ден, деня, в който Исетибиха легна болен, той изчака свечеряването и се върна в селището. В този спокоен час димът на готварските огнища бавно се стелеше над уличката от врата до врата и носеше до срещуположните врати аромата на същото месо и същия хляб. Жените наглеждаха огньовете, мъжете се бяха насъбрали в началото на уличката и го видяха, като слиза откъм господарската къща, внимателно стъпвайки с босите си нозе в непознатия сумрак. На чакащите мъже се стори, че очите му са леко светнали.
— Исетибиха още не е умрял — каза старейшината.
— Не е умрял — отвърна слугата. — Кой не е умрял?
В тъмнината лицата им бяха като неговото, възрастите не личаха, а мислите стояха запечатани и невнятни зад тях като зад посмъртните маски на маймуни. Миризмата на пушещите, на гозбите прииждаше остра и бавна в необикновената привечер като от друг свят, някъде високо над уличката и голите дечурлига в прахта.
— Ако оживее до залез, ще живее до изгрев — каза един.
— Кой каза?
— Говорят.
— Да. Говорят. Знаем само едно.
Погледнаха слугата, застанал сред тях с леко светнали очи. Дишаше дълбоко и бавно, с разголени гърди, запотен.
— Той знае. Той знае.
— Да кажат тъпаните!
— Да! Нека тъпаните да кажат!
Тъпаните загърмяха след падането на нощта. Държаха ги скрити на дъното на реката. Бяха направени от кухи кипарисови корени и ги криеха — защо? — не знаеше никой. Заравяха ги в тинята до брега на мочурището; там ги пазеше едно четиринайсетгодишно момче. Беше дребно и нямо; клечеше в калта по цял ден под облак от комари, голо, ако не се смята калта, с която се мажеше да се пази от комарите, и закачената на врата му влакнеста торба, съдържаща ребро от свиня, по което все още висяха черни ивици месо, и две свързани с тел люспи от кора. Бръщолевеше несвързани глупости и се лигавеше върху събраните си колене. Сегиз-тогиз иззад храсталаците зад него безшумно ще се покажат индианци, ще постоят и ще го погледат, ще си отидат след малко, а той няма и да ги усети.
От горната част на хамбара, където се кри до тъмно, а и след това, негърът дочуваше тъпаните. Бяха на три мили оттук, ала ги чуваше, сякаш са в хамбара под него, думтят ли думтят. Виждаше дори огъня и черните крайници, които се мярват в пламъците с бакърения си блясък и после изчезват. Само че сега огън нямаше да има. Там, както и при него на прашния таван, където по топлите, дялани с брадва в незапомнени времена греди се разнасяха шушнещите арпежи на плъховите крака, нямаше никаква светлина. Едничкият огън там сега е димящата купчина въглени срещу комарите, около която са наклякали жените, провесили тежки и мързеливи гърди с едри и гладки зърна в устата на мъжките рожби, замислени, безразлични към тъпаните, защото истинският огън би означавал живот.