Огън гореше в параходната къща, където, заобиколен от жените си, под привързаните канделабри и висящото легло лежеше умиращият Исетибиха. Негърът виждаше пушека и малко преди залез забеляза излизането на врача, облечен в своята жилетка от скунксови кожи; врачът запали две насмолени пръчки и ги втъкна в дъговия свод на параходната палуба. „Значи, още не е умрял“ — каза си негърът в шушнещата мрачина на тавана, сякаш отговаряйки си сам; съвсем ясно чуваше два гласа — единият негов и другият негов:
„Кой не е умрял?“
„Ти си мъртъв.“
„Да. Аз съм мъртъв“ — тихо си каза той. Дощя му се да е там, при тъпаните. Представи си как изскача от храсталака, озовава се сред тъпаните на своите голи, мазни, излинели и невидими крака. Но не можеше да направи това, защото скочи ли тъй, човек отива от живота в смъртта; той бе скочил в смъртта и не бе умрял, защото дойде ли за един човек смъртта, тя може да го вземе само ако го свари отсам, в живота. То става, когато смъртта застигне човека изотзад, докато е още в живота. Тихият шепот на плъховете замря като стихнал вятър в другия край на гредите. Веднъж бе ял плъх. Беше момче, току-що го водеха в Америка. Деветдесет дни живяха между палубите на кораба в помещение, високо само три стъпки, беше някъде в тропическите ширини, а отгоре им се носеше гласът на пияния капитан от Нова Англия, който високо и напевно четеше някаква книга — едва десет години по-късно разбра, че това било библията. Свил се там, той бе наблюдавал плъховете, които, цивилизовани от съжителството с човека, бяха загубили вродената си хитрост на окото и нозете; хвана един без затруднения, просто едва протегна ръка, и после го изяде, без да бърза, учудвайки се как тия животни са могли да оцелеят. По онова време все още носеше бялото парче плат, което му бе дал търговецът на роби, дякон в Унитарианската църква, и говореше единствено родния си език.
Сега беше гол, само по едни дочени панталони, които индианците бяха купили от бели; около бедрата му висеше вързан на ремък амулет. В амулета имаше половин седефено пенсне, купено от Исетибиха в Париж, и черепчето на мокасинова змия. Беше я убил и изял, но остави отровната глава. Сега лежеше на тавана, загледан в къщата, в парахода, заслушан в тъпаните, представяйки си, че е сред тях.
Лежа тук цялата нощ. На утрото видя, че врачът излиза по скунксовата си жилетка, качва се на мулето и заминава, а той съвсем се спотаи, проследи последното облаче прах от тънките крака на мулето и когато то се разнесе, установи, че още диша; стори му се необикновено, че още диша въздуха, че още се нуждае от въздух. Сниши се и притихнал се вгледа нататък, готов да се раздвижи, очите му леко светеха, но вече със спокойна светлина, а дишането му олекна, стана равномерно. Видя, че Луи Шипката излиза и поглежда небето. Беше се разсъмнало и петима индианци вече клечаха на палубата в празнични премени; до пладне там се събраха двайсет и пет души. Следобеда изкопаха ямата, в която щяха да се пекат месото и сладките картофи; гостите вече наброяваха стотина — благоприлични, мълчаливи и търпеливи в неудобните си европейски труфила. Видя как Шипката изведе кобилата на Исетибиха от яхъра и я върза на едно дърво, а подир това се показа на вратата със старото куче, което лежеше до стола на Исетибиха. Върза и кучето за дървото, а то се спотаи и тъжно загледа лицата наоколо. След това почна да вие. Виеше и по залез, когато негърът се смъкна по задната стена на хамбара и се прехвърли в един от ръкавите на реката, където вече тъмнееше. И побягна. Чуваше виещото куче зад гърба си и все тъй тичайки, близо до извора се размина с друг негър. Единият неподвижен, другият хукнал, двамата мъже се спогледаха за миг сякаш през някаква наистина съществуваща преграда между два различни свята. Той продължи да тича в сгъстения мрак, затворил уста, стиснал юмруци, с непрекъснато сумтящи, широко разтворени ноздри.
Тичаше в нощта. Познаваше тия места добре, защото често бе ловувал тук с Исетибиха, следвайки на мулето си кобилата му по петите на някоя лисица или дива котка; познаваше ги също тъй добре, както ги познаваха и хората, които щяха да го преследват. Зърна ги за първи път малко преди залез на втория ден. Беше пробягал трийсет мили, все по дъното на потока, най-напред нагоре, после обратно надолу; легнал в гъстака от папаи, той за първи път съзря преследвачите си. Бяха двама, по ризи и със сламени шапки, носеха под мишница грижливо навитите си панталони и нямаха оръжие. На средна възраст и възпълни, те едва ли можеха да се движат достатъчно бързо; щяха да минат най-малко дванайсет часа, додето се върнат там, откъдето сега ги наблюдаваше. „Значи, мога да отпочина до полунощ“ — каза си той. Беше достатъчно близко до плантацията, за да надуши дима на готварските огнища, и се сети, че май е огладнял, тъй като трийсет часа нищо не бе турял в уста. „Но по-важно е да си почина“ — помисли си той. Легнал в гъстите папаи, повтаряше си, че трябва да почине, защото дори усилието да се отмори, нуждата и неизбежността да отпочине, караха сърцето му да бие не по-слабо, отколкото и при тичането. Стори му се, че е забравил как се почива, сякаш шестте часа нямаше да му стигнат, ако не за друго, най-малкото да се досети как се почива.