V
Мокитуби взе чехлите със себе си. В движение не можеше да ги носи дълго, па макар и в носилката, на която се облягаше полуотпуснат, затова ги държеше в скута си върху квадратно парче кожа от млад елен — напуканите, разнищени чехли, вече обезформени, с олющени лачени горнища и езици без токи, с червените си токове — лежаха върху тази скапана и тлъста маса, която едва даваше признаци на живот, и пътуваха с нея през тресавища и трънаци, носени от сменящи се мъже, които цял ден без прекъсване мъкнеха престъплението и неговата лачена цел, за да извършат онова, което бе нужно на жертвата. Мокитуби може би си въобразяваше, че в своето безсмъртие лети през пъкъла, понесен от осъдени души, които приживе са жаждали неговата гибел, а в смъртта са станали заслепени участници в неговото проклятие.
През кратката почивка, като подпряха носилката в средата на кръга от клекнали мъже, а неподвижният Мокитуби със затворени очи и най-сетне за миг озарено от смирение лице, схвана неизбежността на това, което го чака, той можа да обуе чехлите. Сложи му ги момчето, едва напъхвайки със сила огромните, размекнати и подпухнали ходила, при което на лицето му отново се появи онова трагично, страдалческо и безкрайно напрегнато изражение, което имат хората с лошо храносмилане. След това продължиха. Той не помръдваше, не издаваше звук, застинал в ритмичното поклащане на носилката, сякаш пестейки своята леност, или може би своите кралски добродетели, като например храбростта и силата на духа. След време оставиха носилката и се вгледаха в жълтото му лице на идол, цялото обсипано с капчици пот. Тогава някой — Трите кошници или Тоя с двамата бащи — каза:
— Свалете ги. Нужната почит вече е отдадена.
Свалиха чехлите. Лицето на Мокитуби остана същото, но чак сега дишането му стана видимо, въздухът влизаше и излизаше между бледите му устни с тихо свистене, а те отново клекнаха да дочакат куриерите и вестоносците.
— Още ли не?
— Още не. Сега отива на изток. До залез ще стигне устието на Типа. И тогава ще се върне. Можем утре да го хванем.
— Да се надяваме. Няма да е много скоро.
— Да. Вече три дни го търсим.
— Когато умря Дум, за три дни свършихме.
— Но оня беше стар човек. А този с млад.
— Да. И добре тича. Хванем ли го утре, печеля кон.
— Дано го спечелиш.
— Да. Неприятна работа.
В този ден храната в плантацията свърши. Гостите се разотидоха по домовете и на другия ден се върнаха с нова храна за още една седмица. Исетибиха вече смърдеше; когато по пладне стана горещо и лъхна ветрец, усетиха миризмата по цялата долина. Но негъра не хванаха нито тоя ден, нито на следващия. Беше на смрачаване на шестия ден, когато вестоносците дотичаха до носилката; бяха открили кръв.
— Наранил се е.
— Дано не е зле — каза Трите кошници. — Как ще пратим с Исетибиха човек, който няма да му бъде от полза?
— Или такъв, за когото Исетибиха сам ще трябва да се грижи — добави Шипката.
— Нищо не знаем — каза вестоносецът. — Скрил се е. Пропълзял е обратно в тресавището. Оставихме постове.
И припнаха с носилката. Мястото, където негърът бе пропълзял в блатото, се намираше на един час път. В бързината и вълнението забравиха, че Мокитуби е с чехлите; когато стигнаха, той беше припаднал. Свалиха чехлите и го свестиха.
Със смрачаването заградиха блатото. Клечаха, връхлетявани от облаци мушици и комари; вечерницата светеше ниско на запад, а съзвездията отгоре бавно се завъртяха. „Ще му дадем време — си казаха. — И утре е ден.“