Скот Линч
Червени морета под червени небета
(книга 2 от "Джентълмените Копелета")
На Матю Уудринг Стоувър,
Приятелско платно на хоризонта
Non destiti, nunquam desistam
Пролог
Разговор под напрежение
Локи Ламора стоеше на кея на Тал Верар. Жежкият вятър откъм горящия кораб облъхваше гърба му, а на врата си чувстваше студената захапка на стрела от арбалет.
Той се ухили и се съсредоточи върху прицела на собствения си арбалет — право в лявото око на противника. Бяха толкова близо един до друг, че всеки би оплискал с кръв другия, ако и двамата натиснеха спусъка едновременно.
— Бъди разумен — каза човекът насреща му. Подир капчиците пот, които се стичаха по изцапаните му бузи и чело, оставаха видими следи. — Обмисли неудобствата на положението ти.
Локи изсумтя.
— Неудобствата са взаимни, освен ако очите ти не са направени от желязо. Джийн, не си ли съгласен?
Стояха на кея, двама срещу двама — Локи рамо до рамо с Джийн, а нападателите им — срещу тях. Джийн и противникът му едва не се настъпваха и също държаха арбалетите си на прицел. Четири стрели от студен метал бяха натегнати и готови да поразяват, само на педя от главите на четиримата обяснимо изнервени мъже. При това разстояние никой от тях не би могъл да не улучи, ако ще и всички богове на небесата и под тях да желаеха друго.
— Май и четиримата сме затънали до топките в плаващ пясък — рече Джийн.
Зад тях старият галеон стенеше и скърцаше върху водите, докато яростните пламъци го поглъщаха отвътре. На стотици метри наоколо нощта се бе превърнала в ден. Бяло-оранжевите линии на разпадащите се шевове се кръстосваха върху корпуса. Пушекът изригваше от адовите пукнатини на малки черни взривове — последни конвулсивни издихания на загиващия в агония огромен дървен звяр. Четиримата мъже стояха на кея, странно сами сред светлината и шумотевицата, привлякла вниманието на целия град.
— Свали оръжието, в името на всички богове — рече противникът на Локи. — Наредено ни е да не ви убиваме без нужда.
— Убеден съм, че в противен случай щеше да бъдеш честен, разбира се — рече Локи и се ухили още по-широко. — Но според мен е много важно никога да не се доверявам на хора, прицелили оръжие в гръкляна ми. Съжалявам.
— Ръката ти ще започне да трепери далеч преди моята.
— Като се уморя, ще подпра стрелата на носа ти. Кой ви прати подире ни? Колко ви плащат? Не е като да нямаме средства — можем да постигнем удовлетворително споразумение.
— Всъщност аз знам кой ги праща — обади се Джийн.
— Така ли? — Локи го изгледа косо и отново се втренчи в очите на противника.
— Беше постигнато и споразумение, но не бих го нарекъл удовлетворително.
— Ох… Джийн, боя се, че ти загубих мисълта.
— Не. — Джийн вдигна длан към мъжа насреща му, а после бавно и внимателно премести прицела си вляво, така че арбалетът му се прицели в главата на Локи. Мъжът, когото досега той държеше под прицел, примига изненадано. — Ти загуби мен, Локи.
— Джийн, не е смешно. — Усмивката на лицето на Локи се стопи.
— Съгласен съм. Предай ми оръжието си.
— Джийн…
— Предай ми го веднага. По-живо. Ей, ти там, ти кретен ли си или какво? Разкарай това чудо от лицето ми и го насочи към него!
Бившият противник на Джийн облиза нервно устни, ала не помръдна. Джийн заскърца със зъби.
— Виж какво, пристанищен маймун такъв, със сюнгер вместо мозък, аз върша твоята работа! Насочи си арбалета към проклетия ми партньор и да се махаме от тоя кей!
— Джийн, аз бих описал този поврат на събитията като далеч не благотворен — отбеляза Локи и като че се готвеше да продължи, ала противникът на Джийн тъкмо тогава реши да го послуша.
На Локи му се струваше, че пот струи на талази по лицето му — сякаш собствените му продажни сокове напускаха тялото му, преди да се е случило нещо още по-лошо.
— Трима. Трима срещу един. — Джийн се изплю на кея. — Ти не ми остави никакъв избор, освен да се договоря с работодателя на тези господа, преди да тръгнем. По дяволите, ти ме принуди! Съжалявам. Мислех, че те ще се свържат с мен, преди да ни нападнат. А сега си предай оръжието.
— Джийн, какви ги вършиш, по дяволите?
— Недей. Не казвай и дума повече, мамицата му. И не се опитвай да ме надхитриш — познавам те прекалено добре, че да те оставя да си кажеш приказката. Тихо, Локи. Пусни спусъка и дай тук арбалета.
Локи се взираше в стоманеното острие на Джийновата стрела, зяпнал от изумление. Околният свят като че се бе свил в тази малка блещукаща точка, оживяла от оранжевите отражения на адовия пожар, разгорял се в пристана зад гърба му.