— Ами? Брей! — Локи бръкна под реверите си. — Защото аз пък съм длъжен да призная, че номерът си беше тъпичък. Безотговорен, да му се не види. Още едно питие щеше да ме довърши. Всъщност направо съм изненадан, че тоя номер мина.
Той побърника малко под дрехата си, а после извади валмо вълна, дълго и широко горе-долу колкото палеца му. Когато го пъхна във външния си джоб, от него се вдигна облаче прах и той енергично избърса длани в ръкавите си, докато вървяха.
— „Едва не загубихме“ е просто друг начин да кажем, че най-сетне спечелихме — заяви Джийн.
— Но въпреки това пиенето почти ме усмърти. Следващия път, когато съм толкова оптимистично настроен спрямо собствения си капацитет, ме поправи с брадва в главата.
— С радост бих те поправил с две.
Възможността номерът да мине бе осигурена от мадам Измила Корвальор. Мадам Корвальор, срещнала за първи път „Леоканто Коста“ на игралната маса преди няколко седмици, която имаше благонадеждния навик да яде с пръсти, за да дразни противника при игра на карти.
На Въртележката на късмета всъщност човек не би могъл да мами по никакъв традиционен начин. Никой от крупиетата на Рекин не би подправил колода дори веднъж на сто години, дори и в замяна на херцогска титла. Нито пък някой играч би могъл да пипа по въртележката и да избере една стъкленица вместо друга или да поднесе дадена стъкленица на друг. След като бяха взети предохранителни мерки срещу всички обичайни средства за пробутване на чуждо вещество на друг играч, единствената оставаща възможност беше самият играч да се довърши, като бавно и доброволно поема нещо незабележимо и необичайно.
Например упойващ прах, със съвсем малки количества, от който Локи и Джийн бяха поръсили картите, а после постепенно ги подаваха на масата на жената, която непрекъснато ближеше пръсти, докато играеше.
Бела паранелла беше алхимичен прах, без цвят и без вкус, известен като „нощният приятел“. Беше популярен сред богаташите с нервни натури, които го вземаха, за да се отпуснат в дълбока и възстановяваща силите дрямка. При смесване с алкохол бела паранелла действаше бързо в малки количества — тези две вещества се допълваха като огъня и сухия пергамент. Би бил широко употребяван за престъпни цели, ако не го продаваха на цена двайсет пъти колкото теглото му в бяло желязо.
— Богове, тази жена има телосложение на бойна галера! — възкликна Локи. — Сигурно е започнала да поема праха на третата четвъртата ръка… Сигурно бихме могли да утрепем двойка диви разгонени глигани с по-малко прах!
— Но поне получихме, каквото искахме. — Джийн също извади от пазвата си своя запас от прах. Замисли се, вдигна рамене и го пъхна в джоба си.
— Така е… И го видях! — възкликна Локи. — Рекин. Той беше на стълбите и ни наблюдаваше, докато разигравахме повечето ръце от средната игра. Явно сме възбудили личен интерес. — Вълнуващите последици, които се очертаваха, помогнаха донякъде на ума на Локи да се проясни. — Защо инак ще праща самата Селендри да ни потупа по гърба?
— Ами, да предположим, че си прав. И сега какво? Искаш ли да се засилим, както спомена, или да не бързаме? Може би да поиграем още някоя и друга седмица на петия и шестия етаж?
— Още някоя и друга седмица? По дяволите! Моткаме се из тоя проклет град вече две години; щом най-сетне пропукахме черупката на Рекин, предлагам да се пробваме, да му се не види.
— Смяташ да предложиш утре вечер, нали?
— Любопитството му е раздразнено. Да нападнем, докато току-що изкованото острие е още топло.
— Подозирам, че пиенето те е направило невъздържан.
— Пиенето ми размазва погледа; боговете са ме направили невъздържан.
— Хей, вие там! — чу се глас от улицата някъде отпред. — Стой!
Локи се напрегна.
— Моля?
Млад верарец с измъчен вид и дълга черна коса бе вдигнал длани срещу Локи и Джийн. Малка, добре облечена тълпа се беше струпала край него по края на окосена ливада. Локи позна ливадата — това беше площадката за дуели.
— Спрете, господа, умолявам ви — рече младежът. — Боя се, че има двубой и може да прелети стрела. Мога ли да ви помоля да изчакате?
— О… о… — Локи и Джийн си отдъхнаха едновременно. Когато се дуелираха с арбалети, общоприетата любезност, а и здравият разум изискваха да изчакаш край площадката, докато се обстрелват. Така участниците нямаше да се разсейват от странични движения, а и не можеше стрела да се забие в някой минувач.
Площадката за дуели беше дълга около четирийсет крачки и широка наполовина на това. Двамата дуелиращи заставаха в центъра на площадката със секундантите си — всеки от тях хвърляше по четири бледосиви сенки, които се кръстосваха. На Локи не му се гледаше особено, но си напомни, че трябва да се преструва на Леоканто Коста, мъж, отнасящ се със светско равнодушие към хора, които се опитват да пробият дупки един в друг. Двамата с Джийн се промъкнаха сред тълпата от зяпачи възможно най-ненатрапчиво. И от другата страна на площадката се беше образувала подобна тълпа.