Докато последните думи излизаха от устата му, той се размърда и лявата му ръка се плъзна под жилетката редом с дясната. И двете изскочиха страшно бързо нагоре, той изсумтя и замахна напред.
Чифт наполовина пълни с вино мехове висяха на закачалки на стената в дъното на стаята. Единият избухна и разплиска евтино верарско червено вино, което оля няколко момчета наблизо. Брадвите на Джийн бяха уцелили меховете точно по средата и стърчаха от гредите зад тях, без да трепнат.
— Ето това беше заплаха — каза той и изпука със ставите на ръцете си. — И точно затова сега работите за мен. Някой да иска да го оспори сега?
Момчетата, застанали най-близо до меховете, се дръпнаха назад, когато Джийн дойде да изтръгне брадвите си от стената.
— Не мисля. Но не го разбирайте погрешно — и за вас има полза. Един тартор трябва да пази своето, ако иска да остане тартор. Ако някой друг, освен мен се опита да ви командва, само ми кажете. Ще го посетя. Това ми е работата.
На другия ден Пиринчените пичове неохотно се строиха, за да си платят таксата. Последният младеж в редицата, докато пускаше медните си монети в шепите на Джийн, измърмори:
— Казахте, че ще ни помогнете, ако някой друг ни възложи задача. Черните ръкави, от северните квартали, сритаха някои от Пичовете тази сутрин.
Джийн кимна мъдро и пъхна парите в джоба на връхната си дреха.
Следващата нощ, след като поразпита, той се отби в една кръчма в северните квартали, която се казваше „Знакът на преливащата чаша“. Единственото нещо, от което преливаше тя, бяха главорези — цели седем-осем, всичките с вързани на ръкавите на връхните дрехи и туниките мръсни черни кърпи. Те бяха единствените клиенти и вдигнаха подозрително погледи, когато затвори вратата след себе си и грижливо я залости с дървеното резе.
— Добър вечер! — Джийн се усмихна и изпука с кокалчетата на ръцете си. — Любопитен съм кой е най-голямото и най-гадно копеле от Черните ръкави?
На следващия ден, когато събираше таксите на Пиринчените пичове, охлузените стави на дясната му ръка бяха превързани. За пръв път повечето момчета му платиха с въодушевление. Неколцина дори бяха почнали да му викат Тав.
Но Локи не се упражняваше, за да зараснат добре раните му, както беше обещал.
Мършавият му запас от монети отиваше за вино — той купуваше предпочитаната си отрова от един твърде евтин местен дюкян. На цвят то беше по-скоро лилаво, отколкото червено, с букет от вкусове, напомнящ на терпентин. Скоро миризмата му просмука стаята, която деляха с Джийн в „Сребърният фенер“. Локи го пиеше постоянно „за успокоение на болките“. Една вечер Джийн му подметна, че с течение на времето болките му явно се засилват, защото празните мехове и бутилки се трупаха в пропорция. Скараха се, или по-скоро подеха наново за кой ли път старата си караница, и Джийн хукна навън в нощта. Не му беше нито за пръв, нито за последен път.
През първите им дни във Вел Вирацо понякога Локи слизаше вечер по стълбите в кръчмата на хана и хвърляше по някоя и друга ръка на карти с местните. Лъжеше ги без пощада с всичките възможни трикове на чевръстите си пръсти, които бе способен да извърши само с една здрава ръка. Не след дълго те почнаха да го отбягват като партньор в играта и заради сприхавия му нрав и той отново се затвори на третия етаж, за да се налива сам мълчаливо. За храна и за къпане почти не се сещаше. Джийн се опита да докара знахар, за да прегледа раните му, но Локи го изгони с такъв порой от псувни и обиди, че чак и Джийн (чиято реч бе толкова цветиста, че бе способна да подпали мокра прахан) се изчерви.
— Нищичко не мога да направя за приятеля ти — рече човекът. — Все едно го е ръфала някоя от мършавите безкосмести маймуни от островите Оканти. Само ми кряска. Какво стана с последния знахар, който го е преглеждал?
— Оставихме го в Талишам — отвърна Джийн. — Боя се, че държанието на приятеля ми го накара да прекрати по-рано морското си пътешествие.
— И аз бих постъпил по същия начин. От дълбоко състрадание към вас няма да ви взема пари — ще ви трябват за вино. Или за отрова.
Джийн прекарваше все повече и повече време с Пиринчените пичове единствено за да избягва Локи. Измина седмица, после и втора. „Таврин Калас“ ставаше все по-известна и твърде уважавана личност сред братството на мошениците във Вел Вирацо. Караниците между Джийн и Локи навлизаха в затворен кръг, все по-потискащи и безсмислени. Джийн инстинктивно разпознаваше затъването в хронично самосъжаление, но не беше и сънувал, че от всички хора на света ще му се наложи да вади точно Локи от него. И бягаше от тази трудност, като обучаваше Пичовете.