— Джийн, ти да не…
— Имаше нужда от баня — прекъсна го Джийн. — Целият беше затънал в самосъжаление.
Той захвърли кофата и тръгна да обикаля из стаята и да събира всички бутилки и мехове, в които още имаше течност. Приключи, преди Локи да се усети какво прави, после прибра кесията на другаря си от масичката и шляпна на мястото й тънък кожен калъф.
— Хей, Джийн, Джийн, така не може! Това си е мое!
— Навремето беше „наше“ — рече студено Джийн. — И така повече ми харесваше.
Локи отново се опита да скочи от леглото, но Джийн го блъсна обратно с лекота, хукна отново навън и затвори подире си. Чу се някакво странно изщракване, а после нищо — дори и дъските не скърцаха. Джийн чакаше зад вратата.
Локи заръмжа, отиде до вратата и се опита да я отвори, но тя не се отлепяше от касата. Той се намръщи озадачено и я дръпна още няколко пъти. Резето беше от вътрешната страна и не беше пуснато.
— Много е любопитно — рече Джийн иззад вратата, — че стаите в „Сребърният фенер“ могат да се заключват отвън с един специален ключ, какъвто притежава само ханджията. Нали разбираш, когато трябва да държи мирен някой разбуйствал се гост, докато дойде стражата.
— Джийн, отваряй шибаната врата!
— Не, сам си я отвори.
— Не мога! Нали сам ми каза, че специалният ключ е у теб!
— Онзи Локи Ламора, когото познавах, би плюл на теб — рече Джийн. — Жрецът на Уродливия страж. Гариста на Джентълмените копелета. Ученик на Отец Окови. Брат на Кало, Галдо и Дървеницата! Я ми кажи какво би си помислила за теб Сабета?
— Ти… Копеле недно! Отваряй!
— Локи, я се погледни. Ти си шибано нищожество! Сам си я отвори.
— У. Тебе. Е. Проклетият шибан ключ.
— Нали знаеш как се отваря ключалка? На масата ти оставих шперцове. Ако си искаш виното обратно, сам си отвори смотаната врата.
— Кучи син!
— Майка ми беше светица — рече Джийн. — Най-прекрасната перла, която Камор е раждал някога. Този град не я заслужаваше. Няма да вися и да те чакам тука цяла нощ, да знаеш. Лесно е. Всичкото ти вино и всичките ти пари са у мен.
— Аааааа!
Локи грабна малкия кожен калъф от масата, разкърши пръстите на здравата си десница и огледа недоверчиво лявата си длан. Счупената китка заздравяваше, но го болеше постоянно.
Той се наведе над ключалката, намръщи се и се залови за работа. Изненада се колко бързо мускулите на гърба му се разбунтуваха срещу неудобната стойка. Спря, колкото да придърпа единствения стол в стаята, за да седне, докато действа.
Щом шперцовете му защракаха в ключалката и той прехапа съсредоточено език, чу иззад вратата яко скърцане и поредица от шумни удари.
— Джийн?
— Тук съм още, Локи — разнесе се развеселеният глас на другаря му. — Богове, хич не си даваш зор. Ох, извинявай, ти почнал ли си изобщо?
— Само да отворя тази врата, и си мъртъв, Джийн!
— Да я отвориш ли? Значи ще живея още дълги години.
Локи удвои вниманието си и отново влезе в ритъма, който бе научил с цената на толкова мъчителни часове като малък. Движеше шперцовете леко, водеше се от усещанията си. Проклетото скърцане и думкане зад вратата пак започна! На какво ли си играеше Джийн? Локи затвори очи и се опита да изключи за звука… опита се да стесни света до посланията, които шперцовете пращаха на пръстите му…
Ключалката щракна. Локи се надигна от стола, ликуващ и бесен, и отвори вратата.
Джийн беше изчезнал, а тесният коридор навън бе преграден от натрупани дървени сандъци и бъчви — непревземаема бариера на три стъпки от лицето на Локи.
— Джийн, какво, по дяволите, е това?!
— Съжалявам, Локи. — Джийн очевидно стоеше зад самоделната стена, която беше издигнал. — Взех назаем това-онова от килера на ханджията и хванах няколко момци, които си излъгал на карти миналата седмица, да ми помогнат да го пренесем дотук.
Локи бутна стената, но тя дори не помръдна. Джийн сигурно я подпираше от другата страна с цялата си тежест. Някъде оттатък се разнесе дружен смях — сигурно от общото помещение. Локи заскърца със зъби и плесна една бъчва със здравата си ръка.
— Джийн, ама какво ти става? Правиш ми сцени, да му се не види!
— Не ти правя. Миналата седмица казах на ханджията, че си каморски дон, който пътува инкогнито и се лекува от пристъп на лудост. Току-що струпах ужасно много сребро на тезгяха му. Нали помниш какво е сребро? И как го крадяхме от хората едно време, когато ти беше приятен компаньон?
— Джийн, вече никак не ми е забавно! Върни ми проклетото вино!