— Проклето е, точно така. Но се боя, че ако си го искаш, ще ти се наложи да излезеш през прозореца.
Локи отстъпи назад и се изцъкли срещу натрупаната стена.
— Джийн, не говориш сериозно.
— Никога не съм говорил толкова сериозно.
— Върви по дяволите. По дяволите! Не мога да изляза през прозореца, да му се не види! Китката ми…
— Ти се би със Сивия крал с почти отсечена ръка. В Гарвановото гнездо изскочи от прозорец на петстотин стъпки над земята. А сега киснеш на третия етаж, безпомощен като коте в бъчва мас. Ревльо! Пикльо!
— Ти се опитваш да ме предизвикваш нарочно!
— Без майтап — отвърна Джийн. — Ум като сопа!
Локи се прибра в стаята бесен. Впери поглед в прозореца със затворените кепенци, прехапа език и пак се втурна към стената на Джийн.
— Моля те, пусни ме! — рече той, като се мъчеше да говори спокойно. — Разбрах те.
— Бих ти го вкарал в главата с игла от закалена стомана, ако ми се намираше такава — рече Джийн. — Защо ми приказваш, а не се измъкваш през прозореца?
— Проклет да си!
Локи се прибра в стаята и започна нервно да обикаля насам-натам. Размаха предпазливо ръце — раните по лявата му ръка го боляха, а дълбоката прободна рана на гърдите още го прерязваше жестоко. Счупената му лява китка като че би могла и да му послужи. Болка, не болка… Той сви пръстите на лявата си ръка в юмрук, втренчи се в тях, присви очи и погледна прозореца.
— Майната му! — възкликна той. — Ще видиш ти, син на проклет търговец на коприна!
После разхвърли постелята си и навърза чаршафите за одеялата. Раните го наболяваха, но болката като че още повече го нахъсваше. Стегна последния възел, отвори кепенците и спусна самоделното си въже през прозореца. Върза горния му край за леглото. Не че мебелта беше тежка, но пък и той не тежеше кой знае колко.
И излезе през прозореца.
Вел Вирацо беше стар град с ниски постройки. Докато Локи висеше три етажа над потъналата в рехава мъгла улица, картините изникваха в ума му. Схлупени сгради от камък и хоросан с плоски покриви… Свити платна върху черни мачти в пристанището… Бяла лунна светлина, блещукаща по тъмните води… Червени огньове върху стъклените пилони, чиято редица се стопяваше към хоризонта. Локи замижа, вкопчи се в чаршафите и прехапа език, за да не повърне.
По-лесно му се струваше просто да се плъзне надолу и той се заприплъзва на пресекулки — спираше, щом дланите му се загрееха от търкането в чаршафите и одеялата. Десет стъпки надолу… двайсет… той предпазливо се подпря върху горния перваз на прозореца на кръчмата и вдиша дълбоко на няколко пъти, преди да продължи. Нощта беше топла, ала той целият бе плувнал в пот и затова му беше хладно.
Краят на последния чаршаф висеше на около шест стъпки над земята. Локи се приплъзна надолу, доколкото можеше, и се пусна. Петите му се удариха в калдъръма и той видя, че Джийн Танен го чакаше с евтино сиво наметало в ръце. Още преди Локи да помръдне, той заметна раменете му с него.
— Кучи син! — кресна Локи и се уви плътно в наметалото. — Ти, кучи сине със змийска душа и мръсни мисли! Акула да ти засмуче кура дано!
— Брей, мастер Ламора, я се виж — рече Джийн. — Отвори ключалка, спусна се през прозореца, какъв юнак, кажи-речи като по времето, когато беше крадец!
— Аз съм вършил престъпления, за които пращат на бесилото, когато ти още си сукал от цицата на майка си!
— А аз вършех престъпления, за които пращат на бесилото, докато ти се вкисваше в стаята си и си пропиваше уменията.
— Аз съм най-добрият крадец във Вел Вирацо — изръмжа Локи. — Пиян или трезвен, буден или заспал, и ти много добре го знаеш, по дяволите!
— Едно време и аз мислех така — рече Джийн, — но това беше човекът, който познавах в Камор, а от известно време него го няма край мен.
— Проклета да е грозната ти мутра! — кресна Локи, връхлетя върху Джийн и заби юмрук в корема му. Джийн повече се изненада, отколкото го заболя, и блъсна Локи здравата. Той отхвърча назад с развята мантия, като се мъчеше да запази равновесие, и се блъсна в един мъж, който се задаваше по улицата.
— Внимавай къде ходиш, бе! — Непознатият, мъж на средна възраст с дълго оранжево палто и строго облекло на чиновник или писар, разтръска Локи, който се беше вкопчил в него за опора.
— Хиляди извинения — отвърна Локи. — Хиляди извинения, господине. Ние с приятеля ми просто спорехме. Вината е изцяло моя.
— Твоя е и още как — рече непознатият, най-после успял да отлепи Локи от реверите си, и го отблъсна. — Лъхаш на бъчва! Проклет каморец!
Локи сподири с поглед мъжа, докато той се отдалечи на двайсет-трийсет крачки надолу по улицата, после се обърна към Джийн и размаха под носа му малка черна кесийка. Тя зазвънтя — беше натъпкана с тежки монети.