Мерейн, колкото и да не беше за вярване, се възпротиви дейно на Джийн — успя да изтръгне някак едната си ръка от хватката му и го мушна с лакът в ребрата. Гъвкава и несъмнено адски отчаяна, тя ритна левия му ботуш, изтръгна се и тръгна назад, залитайки. Джийн я хвана за туниката и откъсна левия й ръкав чак до рамото. Щом тъканта поддаде, той изгуби равновесие и падна на земята.
Локи мярна сложната черна татуировка върху бялата кожа над лакътя й — приличаше на лоза, увита около меч. А после тя се стрелна в нощта като стрела от арбалет, далече от Джийн и фалшивите Очи, които я подгониха надолу по стъпалата, ала напразно. Накрая се отказаха и заругаха шумно.
— Ама какво… о, по дяволите! — възкликна Локи, едва сега забелязал първото фалшиво Око, намушкано от Мерейн. Мъжът се гърчеше на земята редом с Ксандрин, а от ъгълчетата на устата му се стичаше пяна.
— Ужас! Мамка му! По дяволите! — кресна Локи, наведен безпомощно над умиращия алхимик. Конвулсиите спряха съвсем скоро. Лока се вторачи в единствената стъкленица с противоотрова в ръцете си. Прилоша му на стомаха.
— Не! — изстена Джийн зад него. — О, богове, защо го направи тя?
— Не знам — отвърна Локи.
— И какво да правим, по дяволите?
— Ние… майната му. Проклет да съм, ако знам и аз.
— По-добре ти…
— Никой нищо няма да прави! — сряза го Локи. — Ще я запазя. Като свърши всичко това, ще седнем да вечеряме и ще го обсъдим. Все ще измислим нещо.
— Ти можеш да…
— Време е да тръгваме! — отсече Локи. — Вземай онова, за което сме дошли, преди да стане още по-сложно. — „Преди верните на Архонта войски да са забелязали, че изживява тежка нощ. Преди Лайонис да разбере, че Рекин в действителност ни издирва, докато разговаряме. Преди още някоя проклета изненада да изпълзи от земята и да ни захапе за гъза.“ — Кордо! — кресна той. — Къде е обещаната от теб торба?
Лайонис махна на една жена от оцелелите фалшиви Очи и тя му подаде тежък чувал от зебло. Локи го изтръска — беше по-широк от него самия и дълъг почти шест стъпки.
— Е, Максилан — рече той. — Предложих ти възможност да забравим за всичко това, да ни пуснеш и да задържиш, каквото имаш, ама ти трябваше да си покажеш магариите, нали?
— Коста — рече Страгос, най-после възвърнал си дар слово. — Аз… мога да ти дам…
— Нищо не можеш да ми дадеш. — Страгос като че се мъчеше да докопа кинжала на Мерейн. Локи го ритна, той изхвърча над чакъла и падна нейде в тъмното. — Хората от нашия занаят, хората, които се кланят на Уродливия страж, си имаме малка традиция, когато умре някой наш близък. В този случай някой бе убит вследствие на тоя твой налудничав замисъл.
— Коста, не отхвърляй онова, което мога да ти предложа аз…
— Наричаме го смъртна жертва — продължи Локи. — Това означава да откраднем нещо ценно, според стойността на погубения живот. Само че в този случай нищо на света не може да възмезди загубата. Ала правим, каквото можем.
Джийн застана до него и изпука с кокалчетата на ръцете си.
— Езри Делмастро — произнесе той съвсем тихо. — Поднасям ти Архонта на Тал Верар.
После удари Страгос толкова силно, че краката на Архонта се откъснаха от чакъла. След миг той вече натъпкваше безчувствения старец в чувала. Още миг и метна завързаната торба на рамо като чувал с картофи.
— Е, Лайонис, успешна революция ти пожелавам, или каквото ще да е там — рече Локи. — Измъкваме се оттук, преди да е станало още по-интересно за нас.
— Ами Страгос?
— Никога повече няма да го видиш.
— Е, тогава бива. Напускате ли града?
— Твърде бавно за нашия вкус, мътните да го вземат!
Джийн хвърли чувала на квартердека пред очите на Замира и всички оцелели от екипажа. Завръщането беше продължително и тежко — първо трябваше да вземат раниците си от малката лодка на Кордо, после, задължително, да вземат и лодката на Дракаша и да излязат с нея почти в открито море. Но всичко си струваше. Цялата нощ си струваше, реши Локи, само за да види изражението на Страгос, щом видя застаналата над него капитанка.
— Др… р… акаша — измънка той и изплю един зъб на палубата. Няколко вадички кръв се стичаха по брадата му.
— Максилан Страгос, бивш Архонт на Тал Верар — изрече тя. — Последният Архонт на Тал Верар. За последен път те гледах от по-различна гледна точка.
— И… и аз. — Той въздъхна. — И сега какво?
— Твърде много дългове са яхнали трупа ти, че да може смъртта ти да ги изкупи. Мислихме дълго и упорито за това и решихме, че ще опитаме да те задържим жив, доколкото можем.