— По дяволите! — изруга Джийн.
— Не, не, не! — прошепна Езри.
— Децата! — чу се да казва Джийн. — Мога да ги изведа…
Езри се вторачи в товарния люк отвратена. Погледна любимия си, после — отново люка.
— Не само тях — рече тя. — Целия кораб.
Тя го награби, уви ръце около врата му и го притисна така, че не можеше да диша, а после прошепна в ухото му:
— Проклет да си, Джийн Танен. Така… така ме затрудняваш.
А после го удари в корема толкова силно, че му се струваше невъзможно. Той падна по гръб и се преви в агония и щом тя го пусна, проумя намеренията й. Нададе нечленоразделен, гневен, отричащ вик и посегна да я хване. Но тя вече тичаше към люка.
15
Локи разбра какво е намислила Езри още в мига, когато я видя как сви юмрук, но Джийн, чиято съобразителност бе притъпена от любовта, от умората или и от двете, просто не загря. Но преди Локи да успее да се задейства, тя удари любимия си, бутна го назад и той се препъна в него. Успя да вдигне очи тъкмо когато тя скочи в люка, над който миг по-късно се надигна неестествено оранжево сияние.
— О, Уродливи страже, всичко в ада да гори дано! — прошепна той. Виждаше всичко забавено, сякаш самото време потече като изстиващ сироп…
Треган стоеше на квартердека, изгубила ума и дума, и очевидно не осъзнаваше какво е причинило нейното иначе добро дело.
Дракаша залитна напред със сабите в ръце, ала се забави твърде много — нито успя да спре Езри, нито да хукне заедно с нея.
Джийн пълзеше — мърдаше едва-едва, но напрягаше всеки мускул и пълзеше след нея, напразно протегнал ръка след вече изчезналата жена.
Екипажите и на двата кораба се взираха, облегнати на оръжията си и един на друг, временно забравили битката.
Утгар посегна към стрелата в гърба си и затреперя немощно. Пет секунди бяха минали, откакто Езри скочи в трюма. Пет секунди — и писъците, новите писъци, екнаха.
16
Тя изскочи горе по стълбите откъм главната палуба, стиснала сферата в ръце. Не, не беше само това, осъзна с ужас Локи — тя сигурно е била наясно, че ръцете й няма да издържат. И сигурно затова бе притиснала сферата към себе си.
Кълбото пламтеше — миниатюрно слънце, то сияеше с ярките цветове на разтопено сребро и злато. Локи усещаше горещината по кожата си от трийсет стъпки, ужасен от светлината, и веднага долови странния мирис на опърлен метал. Тя тичаше с всички сили, втурна се към парапета и отчаяно се метна към него. Гореше цялата, пищеше, устремът й бе неудържим.
Стигна до левия парапет и с последно рязко усилие на гърба, краката и остатъка от лявата й ръка запокити сферата над водата към „Владетелят на ужаса“. Тя още повече се разгоря в полет — комета от разтопен метал. Екипажът на Роданов се разбяга и сферата тупна на палубата.
Не можеш да я пипнеш, бе казала Езри… Е, явно можеше. Но Локи вече бе разбрал, че не можеш да я пипнеш и да оживееш. Стрелата, която я улучи в корема миг по-късно, бе твърде закъсняла да предотврати хвърлянето, твърде закъсняла за каквото и да било. Димящото тяло на Езри падна на палубата и тогава адът се развилия за последен път тази сутрин.
— Роданов — кресна Дракаша. — Роданов!
В средата на „Владетелят на ужаса“ изригна огнено сияние — пламтящото, търкалящо се кълбо най-сетне бе избухнало. Нажежено до бяло алхимично вещество заваля в люковете, подпали платната, погълна моряците и почти разцепи кораба на две само за секунди.
— Щом „Владетелят“ ще изгори, всички да завземат „Орхидеята“! — изкомандва Роданов.
— Отблъснете ги! — извика Дракаша. — Отблъснете и прогонете нападателите! Остър завой ляво на борд, Мум! Остър завой ляво на борд!
Локи усети отново парене по дясната си буза. „Владетелят“ бе вече обречен и ако „Орхидеята“ не се изтръгнеше от вантите, бушприта и останките му, огънят щеше да погълне и двата кораба. Джийн бавно пълзеше към тялото на Езри. Локи чу как зад тях отново екнаха звуци от битка и му мина през ум да се включи, ала после осъзна, че ако остави Джийн сега, никога нямаше да си прости. Нито пък да заслужава прошка.
— Мили богове! — прошепна той, когато я видя. — Моля ви, не! О, богове!
Джийн се задавяше от ридания, прострял ръце над нея. И Локи не знаеше къде би могъл да я докосне. Толкова малко бе останало от нея — кожата, дрехите, косата, всичко се бе стопило в ужасна смес. Ала въпреки това тя още мърдаше и се мъчеше да стане. Продължаваше да се мъчи да си поеме някакво подобие на дъх.