— Валора… — Учената Треган куцукаше към тях. — Валора, недей, не пипай…
Джийн заудря по палубата и закрещя. Треган коленичи до обгорялата Езри и извади кинжал от ножницата на колана си. Локи се смая, щом забеляза стичащите се по страните й сълзи.
— Валора… — рече тя. — Вземи това. Тя вече е мъртва. Тя има нужда от теб, в името на боговете.
— Не! — изплака Джийн. — Не, не, не…
— Валора, погледни я, по дяволите! Не може вече да й се помогне. Всяка секунда за нея е час и тя се моли за кинжала.
Джийн грабна ножа от ръката й, избърса очи с ръкава си и потръпна. Като дишаше дълбоко, въпреки ужасната миризма на изгоряло, просмукала въздуха, той замахна с ножа към нея, разтресен от ридания като паралитик. Треган хвана ръцете му, за да не треперят. Локи затвори очи.
А после всичко свърши.
— Съжалявам… — рече Треган. — Прости ми, Валора. Не знаех… Не знаех какво е това нещо в ръцете на Утгар. Прости ми.
Джийн мълчеше. Локи отново отвори очи и го видя как става, сякаш в унес, едва удържащ риданията си, все още с камата в ръка. Вървеше и сякаш не забелязваше, че битката продължава да кипи зад него. Вървеше право към Утгар.
17
Още десетима Орхидеи паднаха на носа, докато ги спасяваха — по заповед на Замира те бутаха с всички сили „Владетелят“ с копия, куки и алебарди, за да изтласкат бушприта и въжетата му по-далеч от „Орхидеята“, а оцелелите моряци на Роданов на носа се бореха като демони да избягат. Но с помощта на Мумчанс успяха и двата тежко пострадали кораба най-сетне се откъснаха един от друг.
— Всички на палубата! — извика Замира и от усилието й се зави свят. — Всички на палубата! Хващайте въжетата! Обърнете ни на запад, вятърът да ни духа отзад! Пожарникарите, в трюма! Занесете ранените на кърмата при Треган! — Ако предположим, че Треган е жива, ако предположим… много неща. По-късно щяха да скърбят. Трудностите не бяха свършили.
Роданов не се бе включил в последното нападение над „Орхидеята“. За последно Замира го видя да тича към кърмата и да си пробива път с бой през пламъците към руля. Дали в последно напразно усилие да спаси кораба си, или да унищожи нейния, то той се бе провалил.
18
— Помощ! — прошепна Утгар. — Помощ, извади я. Не мога да я стигна.
Едвам мърдаше, а погледът му се беше изцъклил. Джийн коленичи, взря се в него, замахна и заби камата в гърба му. Утгар вдъхна стъписан. Джийн заби ножа отново и отново, и отново. Локи го гледаше. Докато не остана съмнение, че Утгар е издъхнал, докато гърбът му не се покри с рани, докато Локи най-сетне не посегна и стисна китката му.
— Джийн…
— Не помага! — възкликна невярващо Джийн. — Богове, не помага!
— Знам — промълви Локи. — Знам.
— Защо не я спря? — Джийн се хвърли върху Локи, стисна го за гърлото и го повали на палубата. Локи се задави, опита се да се съпротивлява, но това му помогна точно колкото очакваше. — Защо не я спря?!
— Опитах. Тя те блъсна върху мен. Беше наясно как ще постъпим, Джийн. Знаеше. Моля те…
Джийн го пусна и се дръпна също тъй бързо, както беше нападнал.
— О, богове, прости ми! Прости ми, Локи.
— Винаги — отвърна Локи. — Джийн, толкова, толкова съжалявам… Не бих… не бих позволил това да се случи за нищо на света. За нищо на света, чуваш ли ме?
— Да — промълви приятелят му, зарови лице в шепи и не каза нищо повече.
На югоизток пожарът на борда на „Владетелят на ужаса“ оцветяваше морето в червено. Мачтите и платната горяха, овъглено платно се сипеше като вулканична пепел по вълните, огънят поглъщаше корпуса и най-сетне се превърна в планина от дим и пара, когато овъгленият кораб потъна под водата.
— Равел! — Дракаша хвана Локи за рамото и го извади от унеса му. — Помогни ми, ако можеш. Аз…
— Добре съм. — Локи се изправи със залитане. — Мога да помогна. Но може би… не закачай Жером…
— Да — отвърна тя. — Равел, имаме нужда от…
— Стига, Замира. Стига с тези Равел това, Коста онова. Пред екипажа да. Но за приятелите съм Локи.
— Локи — повтори тя.
— Локи Ламора. Не го… Их, то пък на кого да го кажеш, по дяволите? — Той постави длан върху нейната и двамата изведнъж се прегърнаха.
— Съжалявам — прошепна той. — Езри, Насрин, Малакасти, Гуилем…