— Гуилем?
— Да, и той… Един от стрелците на Роданов. Съжалявам.
— Богове! — възкликна тя. — Гуилем беше на „Орхидеята“, когато я откраднах. Последният от първоначалния екипаж. Ра… Локи. Мум държи руля и засега нищо не ни заплашва. Трябва… Трябва да сляза да видя децата. И освен това… трябва да се погрижиш за Езри. Те не бива да я виждат такава.
— Ще се погрижа — отвърна той. — Виж, слизай долу, аз поемам всичко на палубата. Ще отнесем останалите ранени при Треган. Ще покрием всички трупове.
— Много добре — рече тихо Замира. — Палубата е твоя, мастер Ламора. Скоро ще се върна.
„Палубата е моя“ — помисли си Локи, докато оглеждаше пораженията от битката: висящи въжета, повредени ванти, строшен парапет, стрели, набодени навсякъде. Средата на палубата и бакът бяха целите отрупани с тела. Оцелелите се движеха сред тях като призраци, мнозина куцукаха и се подпираха на копия и лъкове.
„Богове! Значи ето какво било командването. Да гледаш последиците в очите и да се преструваш, че не трепваш.“
— Джийн — прошепна той, наведен над седящия на палубата едър мъж. — Джийн, ти остани тук. Стой, колкото си искаш. Аз ще съм наблизо. Само трябва да се погрижа за това-онова, става ли?
Джийн едва забележимо кимна.
— Така. — Локи се огледа отново, този път за най-леко ранените. — Конар! Големия Конар! Докарай една помпа — първата работеща, която намериш. Пусни маркуч в товарния люк и накваси хубавичко главния трюм! Не можем да оставим нещо да тлее долу. Оскари! Ела тук! Донеси ми платно и ножове. Трябва са се погрижим за всички тези… всички тези хора.
Всички мъртви моряци на палубата. „Трябва да се погрижим за тях тук — помисли си Локи. — А после аз ще се погрижа за тях и в Тал Верар. Веднъж завинаги.“
Шестнайсета глава
Уреждане на сметки
1
— Уродливи страже, Безмълвни Тринайсети, твоят слуга те призовава. Сведи очи към тази починала жена, Езри Делмастро, слугиня на Йоно, и твоя. Любима на мъж, обичан от теб. — Гласът на Локи секна и той с мъка се овладя. — Любима на мъж, който е мой брат. На нас… На нас не ни се иска да ти я даваме, Господарю, и не ме е срам да го кажа.
Трийсет и осем бяха оцелели. Петдесет спуснаха през борда, а останалите бяха изгубени в битката. Локи и Замира заедно изпълняваха погребалния обред. С всеки погребан речите на Локи ставаха все по-сковани и сега, в този последен обред тази нощ, той проклинаше деня, в който бе избран за жрец на Уродливия страж. На предполагаемия му тринайсети рожден ден, под Луната на сираците. Каква власт и каква магия му се струваше тогава, че придобива! Властта и магията да произнася погребални слова. Той се навъси, скри дълбоко циничната си мисъл заради Езри и продължи:
— Това е жената, която спаси всички нас. Жената, която победи Джафрим Роданов. Ние предаваме тялото и духа й на царството на твоя брат Йоно, могъщия владетел на морето. Помагай й. Отведи душата й при Онази, която преценява всички ни. Молим ти се със сърца, изпълнени с надежда.
Джийн коленичи над савана от корабно платно и положи върху него кичур тъмнокестенява коса.
— Моята плът — прошепна той. После убоде пръста си с кинжал и остави капка червена кръв да падне върху савана. — Моята кръв. — Той се наведе към неподвижната глава под платното и дълго не отдели устни от нея. — Моят дъх и моята любов.
— Те те обвързват с обещание — произнесе Локи.
— Моето обещание. — Джийн стана на крака. — Смъртна жертва. Езри, дано боговете ми помогнат да го спазя. Не зная дали ще мога, но се уповавам на боговете.
Замира, която стоеше наблизо, дойде и хвана едната страна на дъската, върху която бе положено увитото в платно тяло на Езри. Локи хвана другия й край. Джийн, както бе предупредил Локи преди обреда, не беше в състояние да помага. Той закърши ръце и извърна очи. След миг всичко свърши — Локи и Замира вдигнаха дъската и саванът от корабно платно се плъзна през входа на палубата в тъмните вълни. Беше един час след залез и най-сетне наистина бяха приключили.
Безмълвният кръг от уморени, повечето и ранени моряци започна да се разпръсва — отново под грижите на Треган или при оредялата си вахта. Раск засега заменяше и Езри, и Насрин, и Утгар; с глава, превързана с дебела ленена превръзка, той подюрка по-здравите оцелели и започна да им раздава задачи.
— А сега? — попита Локи.
— Сега куцукаме, тласкани от вятъра, обратно към Тал Верар. — Гласът на Замира бе уморен, но погледът й бе бистър. — Сключихме споразумение, преди да се случи това. Загубих повече, отколкото разчитах — и приятели, и екипаж. Сега нямаме сили да превземем и рибарска лодка и затова се боя, че оттук нататък зависи от теб.