— Както ти обещахме — отвърна Локи. — Страгос. Да. Закарай ни там и ще измисля нещо.
— Няма да ти се наложи — обади се Джийн. — Само влезте в пристанището и ме пратете там. — Той заби поглед в краката си. — И после тръгвайте.
— Не — възрази Локи. — Няма да вися тук, докато…
— За онова, което съм намислил, е нужен само един.
— Ти току-що обеща смъртна жертва…
— И тя ще я получи. Дори това да съм аз, тя ще я получи.
— Мислиш ли, че Страгос няма да заподозре нещо, като види само един от нас?
— Ще му кажа, че си мъртъв. Ще му кажа, че сме водили морска битка — това си е истина. И той ще ме приеме.
— Няма да те пусна да отидеш сам.
— А аз — да дойдеш с мен. Какво, ще се бориш с мен ли?
— Млъкнете и двамата! — скастри ги Замира. — Богове! Жером, тази сутрин приятелят ти тука се мъчеше да ме убеди да му позволя да свърши същото, което си намислил ти сега.
— Какво? — Джийн изгледа Локи на кръв и скръцна със зъби. — Ти, малък и жалък подлец, как можа…
— Какво? Как смея да разсъждавам за онова, което ти си смятал да ми сториш? Ти, хуй самодоволен и надут, аз ще…
— Какво?
— … ще ти се нахвърля и ти ще ме смелиш от бой — завърши Локи. — И после ще ти е много гадно! Какво ще кажеш за това?
— Вече се чувствам гадно — отвърна Джийн. — Богове, защо не оставиш това на мен? Защо не ми го дадеш? Ти поне ще оживееш — можеш да потърсиш някой друг алхимик или отровител. Шансът е по-голям от моя.
— Как пък не — отвърна Локи. — Ние не работим така и щом си искал другояче, трябваше да ме оставиш в Камор да ми изтече кръвта. Спомням си, че аз по онова време си бях навит.
— Да, но…
— Когато става дума за тебе, е друго, така ли?
— Аз…
— Господа! — прекъсна ги Замира. — Или каквото сте там. Без да вземаме под внимание останалите съображения, но днес следобед дадох малката си лодка на Басрин, за да умре в морето, а не на кораба, копелето му с копеле. Жером, бая зор ще видиш, докато се качиш сам в някоя от другите лодки за Тал Верар. Освен ако не предложиш да хвръкнеш дотам, защото няма да се приближа с „Орхидеята“ на повече от полета на стрела от рифовете вълноломи.
— Ако се налага, и ще плувам, да му се не види…
— Не изглупявай в гнева си, Жером. — Дракаша го хвана за раменете. — Бъди хладнокръвен. Единствено хладнокръвието ще ти помогне, ако смяташ да възмездиш по някакъв начин онова, което сториха на екипажа ми. Заради моя помощник-капитан.
— Мамицата му — измърмори Джийн.
— Заедно — настоя Локи. — Ти не ме заряза в Камор. Нито във Вел Вирацо. Има да чакаш аз да те зарежа тук.
Джийн се навъси, стисна парапета и се вторачи във водата.
— Срамота е, по дяволите — рече той най-сетне. — Всичките онези пари в Кулата на греха. Жалко, че никога няма да ги измъкнем. Нито пък другото.
Локи се ухили — с рязка смяна на темата Джийн спасяваше гордостта си, когато отстъпваше.
— Кулата на греха? — поинтересува се Замира.
— Някои неща от нашата история сме премълчали, Замира. Прости ни. Понякога всички тези кроежи стават малко труднички за довеждане докрай. Ние… имаме няколко хиляди солария на книга в Кулата на греха. По дяволите, ако имаше някакъв начин да ги докопаме, бих ти дал своя дял, ама е твърде съмнително.
— Де да можехме да намерим някой в града, който да ни пази част от тях! — възкликна Джийн.
— Няма смисъл да ревеш за разлятата бира — вразуми го Локи. — Съмнявам се, че сме си спечелили и един приятел в Тал Верар, който не е нает или платен. Да, един шибан приятел щеше да ни свърши работа сега. — Той застана до Джийн на парапета и се престори на погълнат от морските вълни като здравеняка, но не можеше да прогони от мислите си увитите в савани тела, падащи във водата.
Телата падаха, точно както двамата с Джийн смятаха да използват въжетата, за да се измъкнат невредими от…
— Я чакай малко, да му се не види! — възкликна Локи. — Приятел. Приятел. Точно това ни трябва, ебати. Ние въртяхме Страгос и Рекин като чинии. Но с кого изобщо не си направихме труда да се занимаваме през тия две години? Кого пренебрегвахме?
— Храмовете?