— Какво ще вземете от Рекин? — попита Страгос след дълъг, безмълвен размисъл.
— Нищо, което не може да пренесе един човек, който страшно бърза.
— В съкровищницата му е невъзможно да се проникне.
— Знаем — отвърна Локи. — Нашата цел не е в нея.
— Как мога да бъда сигурен, че няма да ви убият напразно, докато осъществявате плана си?
— Ще ни убият, уверявам те — освен ако не попаднем незабавно в безопасност, под публичния и законен арест на твоите Очи. А после изчезваме, пропъдени за престъпления срещу верарската държава и посегателство върху неприкосновеността на Архоната. Неприкосновеност, с която скоро спокойно ще можеш да се фукаш. Хайде, признай, че е прекрасно, по дяволите!
— Ще оставите обекта на въжделенията си при мен — рече Архонтът. — Откраднете го. Добре, превозът е тук. Тъй като така или иначе трябва да се освободите от отровата, аз ще го задържа до раздялата ни.
— Това е…
— Утеха, нужна на самия мен. — Гласът на Страгос тегнеше от заплаха. — Двама души, които знаят, че са обречени на сигурна смърт, могат като нищо да избягат и да го ударят на пиянство, гуляи и разврат няколко седмици преди да издъхнат, ако внезапно се докопат до голяма парична сума, нали така?
— Сигурно си прав — рече Локи с престорен яд. — Всяко нещо, което оставим при теб…
— … ще бъде пазено най-добросъвестно. Вашите двегодишни вложения ще ви очакват при нашата раздяла.
— Тогава съгласен съм, че нямам избор. Договорихме се.
— Тогава незабавно ще заръчам да изготвят писмено нареждане да се арестуват Леоканто Коста и Жером де Фера. Ще изпълня тази ви молба… а после, в името на всички богове, ще е добре вие с онази сайрунийска кучка да се задействате.
— Ще се задействаме — обеща Локи. — Ще напрегнем всичките си сили. Клетва сме дали.
— Моите войници…
— Очи — прекъсна го Локи. — Пратете Очи. Сред редовната ви войска сигурно има агенти на Приори. Залагам живота си на това, че държите под око вашите Очи.
Освен това те плашат хората до смърт. Това е ударна операция.
— Хммм — рече Страгос. — Предложението е разумно.
— Тогава слушайте внимателно, моля.
5
Пълното разголване беше хубаво нещо.
Излизането от дълъг период на преструвки беше като излизането на въздух, след като едва не си се удавил, помисли си Локи. Сега целият багаж на техните многопластови лъжи и самоличности се отлюспваше от тях като старата кожа на змия, докато се изкачваха за последен път към Златните стъпала. Сега, когато знаеха кой праща тайнствените им убийци, нямаше нужда да се преструват на жреци и да се придвижват дебнешком. Можеха да тичат като обикновени крадци, преследвани по петите от градските власти.
И точно това си и бяха.
Това трябваше да им доставя огромно удоволствие, те трябваше да се смеят заедно и да ликуват, преливащи от обичайната задъхана радост от добре извършеното престъпление. „По-богати и по-хитри от всички останали.“ Но тази вечер само Локи говореше. Тази вечер Джийн се мъчеше да запази самообладание до мига, когато щеше да изригне, и боговете да са на помощ на онези, които тогава се случеха на пътя му.
„Кало, Галдо и Дървеницата — мислеше си Локи. — Езри.“ Единственото, за което си мечтаеха с Джийн, бе да откраднат, колкото могат да носят, и със смях да избягат далече, където нищо не ги заплашва. Защо това им струваше толкова много близки хора? Защо някое тъпо копеле вечно си въобразяваше, че можеш да ядосаш каморец безнаказано?
„Защото не можеш! — помисли си Локи и всмука въздух през стиснатите зъби, щом Кулата на греха се извиси пред тях и разпръсна сини и червени лъчи в тъмното небе. — Не можеш. Доказахме го веднъж и тази нощ пак ще го докажем пред всички богове.“
6
— Махайте се от служебния вход! Ей, вие!… О, богове, ама това сте вие! Помощ!