— Добре — прекъсна го Локи. — Ясно. Ха! Аз комай си заслужавах тоя ритник в лицето. Но говоря сериозно — да се измъкнем оттук е лесно като да забъркаш някоя манджа! Слез при ханджията, събуди го и го посипи с още малко сребро — в кесиите има колкото си щеш. Аз съм луд каморски дон, нали така? Намери ми още мръсни парцали, ябълки, камък за огнище и чугунено гърне с вода.
— Ябълки? — Джийн се почеса по брадата. — Ябълки? Да не ми говориш за… номера с ябълковото пюре?
— Точно така — отвърна Локи. — Намери ми ги, ще забъркам манджата и утре призори можем да се изнасяме.
— Уф… — Джийн отвори вратата, промъкна се в коридора и преди да излезе, се обърна отново. — Вземам си някои думи назад — рече той. — Ти вероятно все още си лъжливо, измамно, долно, алчно, лакомо, интригантско, джебчийско копеле.
— Благодаря — отвърна Локи.
7
Ръмеше лек дъждец, когато няколко часа по-късно двамата излязоха от северната порта на Вел Вирацо. Изгревът беше водниста жълта линия на източния хоризонт под надвисналите сиво-черни облаци. Войници в лилави мундири ги гледаха с погнуса от високата петнайсет стъпки градска стена; тежката дървена врата на малкия страничен изход се затръшна подире им, все едно неимоверно се радваше, че се е отървала от тях.
Локи и Джийн бяха облечени в дрипави наметала и увити в парцали от десетина раздрани чаршафи и дрехи. Тънка коричка варено ябълково пюре, все още неизстинало, беше пропило през „превръзките“ по ръцете и гърдите им, а лицата им също бяха обилно наплескани с него. Да се шляеш, намазан с това чудо под парцалите, беше ужасно гадно, но на света нямаше по-добро прикритие от това.
Кожопукницата беше мъчителна и неизлечима болест и поразените от нея бяха по-презрени и от прокажените. Ако двамата идваха отвън, никога не биха ги пуснали зад стените на Вел Вирацо. Но сега стражите ни най-малко не ги интересуваше как изобщо са попаднали в града — те направо се препъваха от бързане да ги изпъдят.
Покрайнините на града изглеждаха доста безрадостно — няколко квартала от рушащи се едноетажни и двуетажни сгради, тук-там украсени със самоделни вятърни мелници, почитани по тези краища — с тях раздухваха меховете в ковачниците и фурните. Пушекът чертаеше вълнисти сиви линии във влажния въздух горе, а в далечината тътнеха гръмотевици. Отвъд града, там, където калдъръмът на стария път от времето на Теринския трон се превръщаше в разкалян черен път, Локи виждаше шубраци, тук-там прерязвани от скалисти клисури и купища отломки.
Парите им и всичките им останали дреболии, които си струваше да вземат, бяха натъпкани в чувалче, вързано под дрехите на Джийн — там никой стражник не би посмял да бръкне, дори и ако началникът му стоеше зад него с изваден меч и му го заповядаше под смъртна заплаха.
— Богове! — измърмори Локи, щом се потътриха по пътя. — Толкова съм уморен, че вече не мога и да мисля. Наистина съвсем съм се разплул.
— Е, сега за няколко дни ще ти се наложи да се поразкършиш, независимо дали това ти харесва — заяви Джийн. — Как са раните ти?
— Сърбят — отвърна Локи. — Проклетото пюре не им се отразява особено добре, подозирам. Но все пак вече не е толкова зле. Няколкото часа движение като че им е дошло от полза.
— Умен е Джийн Танен, разбира ги тези неща — рече Джийн. — Разбира ги много повече от другите, особено от тези, на име Ламора.
— Затваряй си плювалника на тлъстата, грозна и неоспоримо по-умна физиономия! — рече Локи. — Ммм, видя ли ги тия как се юрнаха да бягат от нас?
— А ти няма ли да се юрнеш, ако видиш двама болни от кожопукница на пътя?
— Ъъ, май няма. Да му се не види, и краката ме болят!
— Нека се поотдалечим на миля-две от града, ще си намерим място за почивка. Като навъртим няколко левги, можем да измием пюрето и пак да се направим на почтени пътници. Някакви идеи кой път да хванем?
— Мислех си, че то е ясно — отвърна Локи. — Градчетата са за страхливци. Ние преследваме златото и бялото желязо, не нащърбени медни монетки. Да вървим в Тал Верар. Няма начин там да не изникне нещо.
— Ммм. Тал Верар. Да, наблизо е.
— Ние, каморците, имаме дълго и славно минало по отношение на сритването на клетите ни верарски братовчеди, докато те се напишкат, затова предлагам да вървим право в Тал Верар — рече Локи. — И към славата! — Те поеха в сгъстяващата се мъгла на утринния дъждец. — И към банята!