Втора глава
Рекин
1
Локи и Джийн не споменаха повече Джийновите страхове и на другия ден станаха по здрач.
Краят на работния ден за почтените мъже и жени на Тал Верар бе едва началото на техния. Отначало им беше странно да свикнат с ритъма на град, където слънцето всяка вечер просто се спускаше зад хоризонта като покорна жертва на убийство, без сиянието на Измамната светлина да съпроводи угасването му. Но Тал Верар бе построен според вкусове и нужди, различни от каморските, и неговият елдерглас просто отразяваше небето, без да излъчва свое собствено сияние.
Квартирата им във Вила Кандеса беше с високи тавани и разкошно обзаведена — за пет сребърни волания на нощ не можеше да се очаква по-малко. Прозорецът им на четвъртия етаж гледаше към павиран двор, в който непрекъснато влизаха и излизаха с гръм и трясък карети, окичени с фенери и покачени на външното стъпало наемни стражи.
— Вързомагове — измърмори Джийн, докато си връзваше кърпата на врата пред огледалото. — Никога не бих наел някой от тия копелета дори и да ми стопли чая, та ако ще да доживея да стана по-богат и от Херцога на Камор!
— Хрумна ми нещо — отбеляза Локи, който вече се беше облякъл и си пиеше кафето. Един цял ден сън бе направил чудеса за главата му. — Ако бяхме по-богати от Херцога на Камор, можеше да наемем цяла тайфа от тях и да им поръчаме да се покрият някъде на някой шибан пустинен остров!
— Ммм. Боговете комай не са създали острови, достатъчно пустинни за моя вкус.
Джийн дозавърза кърпата с една ръка, а с другата посегна да вземе закуската си. Една от особените услуги, които Вила Кандеса предлагаше на дългосрочните си обитатели, бяха „сладкишите двойници“ — малки, покрити с глазура подобия на гостите, изработени от пекаря скулптор на странноприемницата, учил в Камор. На сребърен поднос до огледалото малкият козуначен Локи (с очи от стафиди и руса коса от бадемово масло) седеше до по-закръгления Джийн, с коса и брада от джинджифилов крем. Изпечените крака на Джийн вече ги нямаше.
Малко по-късно здравенякът изтръска последните маслени трохи от предницата на дрехата си.
— Уви, клетите Локи и Джийн.
— Туберкулозата ги изяде — додаде Локи.
— Много ми се иска да можех да съм с теб и да те видя как говориш с Рекин и Селендри, да знаеш.
— Хммм. Мога ли да ти вярвам, че още ще си в Тал Верар, когато аз приключа? — Той се опита да поразведри въпроса си с усмивка, но успя само отчасти.
— Знаеш, че никъде няма да се дяна — отвърна Джийн. — Все още не съм убеден, че би било умно от моя страна, но знаеш, че никъде няма да се дяна.
— Знам. Извинявай. — Локи допи кафето си и остави чашката. — А разговорът ми с Рекин няма да е чак толкова ужасно интересен.
— Глупости. Долових самодоволната усмивка в гласа ти. Другите се усмихват самодоволно, когато си свършат работата, но ти се хилиш като идиот точно преди твоята работа наистина да започне.
— Да се хиля ли? Бузите ми са застинали като на труп. Просто нямам търпение да приключа с това. Досадна работа. Очаквам скучна среща.
— Скучна среща, ама друг път. Не и след като се устремиш към мадамата с проклетата месингова ръка и й кажеш: „Извинете, госпожо, обаче…“.
2
— Аз мамех — рече Локи. — Редовно. При всяка игра, която съм изиграл, откакто двамата с партньора ми дойдохме за пръв път в Кулата на греха преди две години.
Когато Селендри впиеше в теб поглед, усещането беше странно — на мястото на лявото й око имаше само тъмна дупка, полуприкрита с прозрачна ципа, която някога е била клепач. Здравото й око вършеше работата и на двете и, по дяволите, това беше страшно изнервящо.
— Да не би да сте глуха, госпожо? Всеки път, без изключение. Мамех. Нагоре и надолу по тази безценна Кула на греха, мамех, етаж след етаж, и весело изпързалвах другите ви клиенти.
— Чудя се дали действително осъзнавате какво означава да ми кажете такова нещо, мастер Коста — изрече тя с провлачения си вещерски шепот. — Пиян ли сте?
— Трезвен съм като кърмаче.
— Да не би някой да ви е подсторил?
— Говоря напълно сериозно — отвърна Локи. — И желая да говоря за моите подбуди с вашия господар. На четири очи.
На шестия етаж на Кулата на греха беше тихо. Локи и Селендри бяха сами. Четирима от униформените служители на Рекин чакаха на около двайсет крачки от тях. Все още беше твърде рано подбраните посетители на този етаж да завършат своята бавна, гуляйджийска миграция нагоре през по-оживените етажи.