— А… — възкликна Локи. — Доколкото разбирам, току-що изказа определението за „близък“.
— Но ти ще умреш! — прошепна Джийн.
— Все някога щеше да стане — отвърна Локи. — Все някога щеше да стане и единствената причина досега да не е станало… всъщност… си ти.
— Гадно ми е!
— И на мен, но това е положението. Сигурно трябва да се примиря.
„Спокоен съм — помисли си той. — Май мога да го кажа. Спокоен съм.“
— И какво ще правим сега?
— Каквото сме си намислили — отвърна Локи. — Ще хванем нанякъде, накъдето си щем, с най-ленивата възможна скорост. Ще си скитосваме покрай брега. Никой не ни преследва. Никой не ни се пречка, няма кого да обираме. Никога досега не сме правили такова нещо — ухили се Локи. — По дяволите, представа си нямам дали ни бива за това, честно.
— Ами ако ти…
— Е като стане, ще стане — въздъхна Локи. — Прости ми.
— Да… И не. Никога.
— Мисля, че те разбирам. Ставай и ми помогни да вдигна котвата, ако обичаш!
— Какво си наумил?
— Този бряг е толкова ужасно стар. Направо се разпада. Видял съм го, всичките тия брегове съм ги видял. Я да видим дали не можем да насочим това чудо нанякъде другаде.
Той се изправи, положил длан на рамото на Джийн.
— Към някой нов бряг.
Послеслов
Възторжените почитатели на мореплаването — и от двата подвида, седящи в креслата и плаващи по вълните, няма как да не забележат, че мореплавателският жаргон в „Червени морета под червени небета“ е подложен на мощно мачкане, извъртане и осакатяване.
В някои случаи мога да си намеря прилични извинения: че съм опростявал, за да не е неразбираемо за читателя, или съм го нагаждал към културните и технологичните особености на света на Локи. Други могат да бъдат обяснени единствено с традиционния недъг на писателите — че някъде съм се издънил и представа си нямам какви ги плещя. Винаги е най-добре и за двама ни, мили ми читателю, когато ти не можеш да направиш разликата. И стискам палци да е така.
И с това завършва вторият том от поредицата за Джентълмените копелета.
Скот Линч
Ню Ричмънд Уисконсин
26 януари 2007
Благодарности
Отново благодаря на изумителната Джени за това, че през всички тези години тя бе толкова много неща — гадже, най-добър приятел, първа читателка, градивен критик и, най-сетне, съпруга.
На Ан Гроел, Джилиан Редфиърн и Саймън Спантън — не само за това, че са блестящи изобщо и в частност, а най-вече за това, че не ме убиха.
На Джо Флечър, също за това, че не ме уби. Наздраве!
На всички в „Орион букс“, които превърнаха моето първо (силно се надявам!) пътуване до Англия в истинско удоволствие и ме понасяха, въпреки болестта, която ме мъчеше ужасно, и особено на Джон Уиър, верен душевадец и наставник.
На всички продавачи на книги във Великобритания, които се скъсаха да рекламират и хвалят „Лъжите на Локи Ламора“, когато книгата беше още новородено бебе и още не беше проходила, хиляди благодарности.
На Дезире, Джеф и Клио.
На Диана Хоук, Лиза Роджърс, Джоид Пастернак, Джон Джоузеф Адамс, Елизабет Беар, Сара Монет, Джейсън Макрей, Джо Абъркромби, Том Лойд, Джей Лейк, GRRM и още много други. И на Роуз, която е дребна, но въпреки това се трае.
На Локи, Валкирията, Пийпит, Артемида и Тор, най-добрия контингент от дребни домашни бозайници, събиран някога.