— Водни кончета. — Джийн пъхна последното в устата си, погълна го почти цяло и пъхна книгата под връхната си дреха. — Дай ми сметката да я оправя.
Келнерът кимна, раздигна мръсните чинии и им остави листче, забодено на дъсчица.
— Е — рече Локи, докато Джийн наброяваше медни монети от кесията си. — Нямаме никакви задачи за тази вечер. Сега, докато разговаряме, Рекин несъмнено урежда да ни шпионират. Мисля, че е редно да си позволим да разпуснем някоя и друга вечер, за да не го разочароваме.
— Чудесно — възкликна Джийн. — Защо не се поразходим малко наоколо, а може би и да хванем лодка до Изумрудените галерии? Там има кафенета и музика. Дали ще подобава на Лео и Жером да си подпийнат и да почнат да закачат танцьорките?
— Жером може да се налива с бира, колкото си ще и да задява танцьорките чак докато слънцето ни погне да се прибираме и да си лягаме. Лео ще седи и ще му гледа сеира.
— И може би ще си играе на „Забележи сянката“ с хората на Рекин?
— Може би. Да му се не види. Иска ми се Дървеницата да беше с нас и да дебнеше по покривите за нас. Поглед от горе щеше да ни е от полза. В този проклет град нито един не заслужава доверие!
— Иска ми се Дървеницата да беше с нас, край — въздъхна Джийн.
Бяха стигнали до преддверието на клуба, обсъждаха тихо някакви въображаеми дела между мастер Коста и мастер Де Фера и си подхвърляха напред-назад импровизации, в случай че някой слухти наоколо. Когато излязоха навън, сред познатия спокоен ред и високи стени на Саврола, тъкмо преваляше полунощ. Тук беше неестествено чисто — никакви улични търговци, никаква кръв в страничните улички, никаква пикня в канавките. Улиците, покрити със сиви павета, бяха добре осветени от сребристи фенери в поклащащи се железни обкови. Целият квартал изглеждаше обрамчен от ярката лунна светлина, въпреки че тази нощ небето беше затулено с висок таван от черни облаци.
Жената ги очакваше в тъмното, отляво на Локи.
Когато двамата с Джийн поеха по улицата, тя ги настигна и тръгна редом с тях. Един от кинжалите на Локи, които той държеше в ръкава си, падна в дланта му, преди да успее да се овладее, но тя вървеше на цяла крачка от тях, с ръце зад гърба. Беше доста млада, ниска и стройна, с тъмна коса, вързана отзад на дълга опашка. Беше облечена с тъмна, навярно модна дреха, носеше четириъгълна шапка, а дългият й сив копринен шал се развяваше подире й като вимпела на кораб.
— Леоканто Коста — произнесе тя с приятен, равен глас. — Знам, че и вие, и приятелят ви сте въоръжени. Да не усложняваме нещата.
— Моля, госпожо?
— Само да сте мръднали кинжала в ръката ви, и стрела ще ви прободе гърлото. Кажете на приятеля ви да си държи брадвите под дрехата. Да продължим да вървим.
Джийн понечи да бръкне с лявата си ръка под дрехата си. Локи го хвана с дясната си ръка и бързо поклати глава. Не бяха сами на улицата — хора сновяха насам-натам, тръгнали по работа или за да се забавляват, но имаше и хора, вперили очи в тях двамата. Някои от тях стояха в уличките, в тъмното, облечени с необичайно тежки за сезона наметала, и не помръдваха.
— Мамка му — измърмори Джийн. — Покривите.
Локи хвърли едно око нагоре. Отсреща, върху три- и четириетажните каменни сгради, той различи силуетите на поне двама мъже, които бавно се движеха успоредно с тях, с тънки извити предмети в ръце. Лъкове.
— Явно сте ни притиснали натясно, госпожо — рече Локи, докато пъхаше кинжала в един от джобовете си, а после й показа празната си длан. — На какво дължим удоволствието да ни обърнете внимание?
— Един човек иска да поговори с вас.
— И явно е знаел къде да ни намери. Защо просто не ви поканим да вечеряте с нас?
— Разговорът трябва да се проведе насаме, не мислите ли?
— Да не би да ви изпраща човек, който се намира в една доста висока кула?
Тя се усмихна, ала не каза нищо. След малко посочи напред.
— На следващия ъгъл завийте наляво. Ще видите отворена врата, първата сграда вдясно от вас. Влезте там. Следвайте нарежданията.
И ето, обещаната отворена врата ги очакваше точно след следващото кръстовище — четириъгълник от жълта светлина, който хвърляше бледо отражение близнак върху земята. Жената влезе първа. Локи, усетил присъствието на поне четирима-петима души, които се спотайваха наблизо, освен стрелците на покривите, въздъхна и даде бърз знак с ръка на Джийн — кротко, по-полека.
Мястото приличаше на дюкян, който не работеше, ала инак бе добре поддържан. В стаята имаше още шест души — мъже и жени, облечени в поръбени със сребро кожени жакети, прилепили гърбове о стените. Четирима държаха заредени арбалети, които смазваха всякаква мисъл за съпротива, която би могла да се върти в ума на Локи. Дори и Джийн не можеше да уравновеси шансовете им срещу тях.