Пое си дълбоко дъх и си заповяда да запази спокойствие. Старият му приятел Рейгнър беше мъртъв, жертва на наскорошната война. Магнус се опитваше да не мисли твърде много за това. Сега в спомените му имаше дупка. Да опазиш векове живот ясни в ума си, не беше лесно, но Магнус можеше да направи разлика между спомен, който беше замъглен, и такъв, който беше изрязан. Правил бе магии за замъгляване и премахване на спомени. Магьосниците понякога го правеха, за да помогнат на приятелите си да преживеят изпитанията на безсмъртието.
Ала защо би премахнал спомените си за един демонопоклоннически култ? И към кого би се обърнал? Не смееше да погледне към Алек.
— Теса — каза внимателно, — сигурна ли си, че не си се объркала заради красивото лице и шикозното излъчване на Великата отрова?
— На стената има картина. — Гласът на Алек беше спокоен и ясен. — Носиш същия жакет и на двете места.
Вместо към Алек, Магнус погледна към картината, на която бяха изобразени той, Рейгнър Фел и Катарина Лос. Картината беше дело на техен познат върколак с артистични наклонности, така че издайническите им магьоснически белези не бяха скрити с магически прах. Катарина носеше къса рокля, която разкриваше немалко красива синя кожа, а рогата на Рейгнър се извиваха сред гора от напръскани с помада къдрици, зеленото му лице беше в ярък контраст с бялата му връзка, като пролетни листа и сняг. Крайчетата на котешките очи на Магнус бяха сбръчкани в усмивка. Тази картина открай време му беше много скъпа.
И действително носеше същия жакет и на двете картини.
Обмисли и отхвърли вероятността Великата отрова по случайност да е притежавал същата дреха. Тя бе ушита по поръчка за него, подарък в знак на благодарност от личния шивач на руския цар. Струваше му се малко вероятно Дмитрий да е ушил същия жакет за някакъв случаен предводител на култ.
— Не си спомням нищо за „Алената ръка“ — каза той. — Ала спомените може да бъдат подправени. Мисля, че моите са били.
— Магнус — каза Теса. — Аз знам, че ти не си глава на демонопоклоннически култ, но не всички в Спираловидния лабиринт те познават толкова добре като мен. Според тях е възможно ти да стоиш зад това. Искаха да се обърнат към ловците на сенки. Убедих ги да ти дадат възможност да спреш култа и да докажеш невинността си, преди да забъркат когото и да било от Институтите. Ще ми се да можех да сторя повече, но не мога.
— Всичко е наред. — Не искаше да тревожи Теса, така че говореше безгрижно, ала в него бушуваше буря. — Мога да се справя и сам.
От доста време не беше поглеждал към Алек. Чудеше се дали някога ще събере смелост да го погледне отново. Според законите на Съглашението на ловците на сенки би трябвало да се докладва незабавно за демоничния култ и заподозрения магьосник.
Теса бе тази, която погледна към Алек.
— Магнус не го е направил — увери го тя.
— Не е нужно да ми го казваш — отвърна Алек.
Напрежението се отцеди от раменете на Теса. Тя остави чашата си на масата и се изправи. Погледът ѝ се задържа върху Алек и по лицето ѝ се разля усмивка, топла и мила, и Магнус разбра, че в него тя вижда не само Уил, но и Сесили, и Ана, и Кристофър, поколения обични лица, които си бяха отишли. — Радвам се, че се запознахме, Александър.
— Алек — отвърна Алек, който също я гледаше изпитателно.
— Алек — повтори Теса. — Ще ми се да можех да остана и да помогна, но трябва да се връщам в Спираловидния лабиринт възможно най-бързо. Ще отворят Портал за мен. Моля те, грижи се за Магнус.
— Моля? — сепна се Магнус.
— Разбира се, че ще го направя — отвърна Алек. — Теса, преди да си тръгнеш. Изглеждаш ми… позната. Срещали ли сме се преди?
Изправена, Теса го гледаше отвисоко. Лицето ѝ беше сериозно и мило.
— Не. Но се надявам да се срещнем отново.
Обърна се към стената в дъното, където се отваряше Портал, обливащ в свръхестествена светлина мебелите, лампите и прозорците. През свода от светлина, изрязан във въздуха, Магнус зърна прословуто неудобните столове в приемната на Спираловидния лабиринт.
— Който и да оглавява култа — каза Теса, поспирайки пред Портала, — внимавай. Според мен със сигурност е магьосник. Не научих кой знае колко, но дори като послушница в култа, се сблъсках с могъщи магически бариери и видях заклинания, разваляни с лекота, сякаш не бяха нищо. Имат и свещена книга, за която споменаха, наричана „Червените магически свитъци“. Не можах да се добера до копие.
— Ще поразпитам на Пазара на сенките — каза Магнус.