— За пръв път ти е — каза Магнус. — Искам да е съвършено за теб.
За негова изненада, Алек се ухили широко.
— Магнус. Чакам това толкова отдавна. Ако не го направим буквално веднага, ще скоча през прозореца.
Магнус се разсмя. Странно бе да се смее и да изпитва желание едновременно; не беше сигурен, че би могъл да го направи с друг, освен с Алек. Посегна през разстоянието между тях и го притегли към себе си.
От Алек се изтръгна рязко ахване, когато телата им се сблъскаха, и ето че вече никой от тях не се смееше. Дъхът на Алек секна, когато Магнус смъкна тениската му, допирът му беше гладен, изучаващ. Той откри яката на ризата на Магнус и я разкъса, смъквайки дрехата от раменете. Дланите му се плъзнаха по гладките ръце на Магнус. Положи целувки по гърлото на Магнус, голите му гърди, плоския му корем без пъп. Магнус зарови пръсти в непокорната му черна коса и се зачуди дали някой друг бе познавал някога подобно щастие.
— Отпусни се назад — прошепна най-сетне. — Отпусни се назад, Александър.
Алек се излегна върху леглото, красивото му тяло беше голо от кръста нагоре. Приковал очи в Магнус, той се протегна назад и улови таблата на леглото, така че мускулите на ръцете му изпъкнаха. Слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца, падаха върху него, къпейки го целия в бледо сияние. Магнус въздъхна, мечтаейки си за магия, която да спре времето, та завинаги да остане в този миг.
— Обич моя — промълви той. — Толкова е хубаво да сме си у дома.
Алек се усмихна и Магнус се наведе над него. Двамата се движеха и извиваха, и пасваха заедно, гърди до гърди, хълбоци до хълбоци. Дъхът на Алек секна, когато езикът на Магнус си проправи път в отворената му уста, докато ръцете му смъкваха останалите му дрехи, и ето че вече бяха кожа до кожа, дъх до дъх, пулс до пулс; Алек ближеше и смучеше пръстите на Магнус, камъните на пръстените му и Магнус усети как го разтърсва тръпка на шокирано желание, когато Алек го ухапа нежно по дланта. Целуваха се навсякъде и навсякъде, където се докосваха, бе като алхимия, преобразуване на обикновеното в злато. Напредваха заедно, започвайки заедно и придвижвайки се до остра настойчивост.
Когато и последното движение застина, а стоновете се превърнаха в тих шепот, те останаха прегърнати в гаснещата светлина на слънцето, Алек — сгушен до Магнус, отпуснал глава върху гърдите му. Магнус милваше косата му, зареял удивен поглед в сенките над леглото. Струваше му се, че за пръв път нещо такова се беше случило в света, че това бе началото на нещо блестящо и невероятно ново.
Магнус открай време имаше сърце на скитник. През вековете бе приключенствал из най-различни места, винаги търсещ нещо, което да утоли неспокойния му глад. Никога не бе предполагал как парченцата могат да паднат по местата си, как домът би могло да бъде някъде и някой.
Мястото му беше с Алек. Скитническото му сърце можеше да си отдъхне.
Порталът се отвори точно пред овехтялата свещена порта, недалече от върха на хълма. Червената боя, която някога я беше украсявала, се бе излющила още преди век, лиани пълзяха по стълбовете и напречната ѝ греда.
Шинюн излезе от Портала и вдъхна свежия планински въздух. Огледа владенията си и непреодолимите им магически бариери. Само една лисица бе успяла да се добере дотук, изгладняла и търсеща храна. Не беше намерила такава и бе останал единствено скелетът ѝ.
Шинюн последва лъкатушещата, обрасла в храсти пътека от натрошени камъни, която се изкачваше по възвишението. Старата къща на семейството ѝ в Корея бе известна сред местните като прокълнато, обитавано от призраци място. Шинюн предполагаше, че в известен смисъл действително беше така. Тя беше призракът на своето семейство, последната. Беше изоставена тук и никога нямаше да може да си тръгне наистина.
Прекрачи прага на къщата и махна с ръка, събуждайки я за живот. В огнището лумнаха пламъци; двата демоне нуе, с червени очи и остри като бръснач зъби, грейнали върху маймунските им лица, се втурнаха от огнището към нея, вирнали змийски опашки във въздуха.
Следвана плътно от двата си демона, тя пое по главния коридор, отвеждащ в задната част на къщата. Стигнаха до задънен край, а после стената потрепна и изчезна. Шинюн и демоните ѝ продължиха напред и стената отново стана плътна зад гърба им, докато те слизаха по тайното стълбище.
В дъното на избата имаше ръждясала метална клетка, подсилена с мощна магия. Демоните на Шинюн не бяха домашни любимци, а стражи. Не допускаха натрапници в къщата. Не допускаха и никой да излезе.
Шинюн освободи резетата и пристъпи в клетката. Демоните изсъскаха срещу купчината в ъгъла и мръсният зеленокож магьосник вдигна глава. Лицето му бе почти изцяло скрито от сплъстена коса, която някога бе бяла като сняг, ала сега бе посивяла от мръсотия.