— Това ще бъде дълъг, сложен процес — меко каза Магнус. — Възползвай се от тази възможност, за да разгледаш някои от забележителностите на Париж. Някоя и друга от по-незначителните църкви. Или един от по-малките музеи на изкуството.
— Окей — отвърна Алек. — Ще се върна скоро, за да видя как вървят нещата.
— Страхотно! — каза Магнус с малка, коса усмивка, сякаш за да му благодари за разбирането.
Ето как Алек прекара по-голямата част от деня, разглеждайки някои от забележителностите на града. Знаеше, че Париж е прочут с църквите си, така че реши да посети най-известните. Започна сред тълпите пред „Нотр Дам“ и продължи с впечатляващите витражи на „Сент Шапел“, прословутия гигантски орган в „Сент Йосташ“, умиротвореното сенчесто спокойствие на „Сен Сюлпис“. В „Сент Мари-Мадлен“ съзерцава статуята на Жана д’Арк много по-дълго, отколкото бе очаквал. Жана бе изпъната като за битка, стиснала меч, готова за удар. Лицето ѝ беше вдигнато нагоре, сякаш срещу каквото и да беше изправена, то бе далеч по-високо от нея. Беше много нефилимска поза, макар че, доколкото Алек знаеше, тя не беше ловец на сенки. Решителността и безстрашното, с които се взираше в някакво невидимо чудовище, извисяващо се над нея, бяха наистина вдъхновяващи. При цялата красота на розовите прозорци и коринтските колони, които беше разгледал този ден, изражението върху лицето на Жана бе това, което остана с него часове по-късно.
Във всяка църква, която посещаваше, не можеше да не се зачуди къде ли са скрити нефилимските оръжия. В почти всяка църква на света нефилимска руна посочваше пътя към запас от оръжия, предвидени за употреба в случай на непредвидени обстоятелства. Естествено, би могъл да попита някой от парижките ловци на сенки, само че не искаше да се разчува, че двамата с Магнус са в града. В „Нотр Дам“ прекара няколко минути, разглеждайки каменните подове в търсене на позната руна, ала започна да привлича погледи — повечето посетители гледаха нагоре, не към пода. Така че се отказа; мястото беше огромно и оръжията можеше да са скрити навсякъде.
Общо взето, не привличаше внимание, но преживя един ужасен момент, когато сред множеството на „Пон дез Ар“ зърна две фигури с познати знаци по ръцете. Обърна се рязко и тръгна в обратната посока, свървайки в първата изпречила му се тясна уличка. Когато се показа няколко минути по-късно, непознатите ловци на сенки си бяха отишли.
В продължение на няколко мига остана на оживената улица, чувствайки се ужасно сам. Не беше свикнал да се крие от други ловци на сенки; та те бяха негови колеги и съюзници. Беше необикновено, неприятно усещане. Само че сега, когато трябваше да оправят историята с култа, не му се искаше пътищата им да се пресекат. Не че нямаше доверие на Магнус — дори за миг не вярваше, че Магнус е замесен с „Алената ръка“ сега. Дали обаче бе възможно да се е замесил с тях на шега преди двеста години, през една пиянска нощ? Това не беше толкова немислимо. Щеше му се да се обади на Магнус, но не искаше да го безпокои по средата на проучванията му.
Извади телефона, докато отново поемаше из улиците, и позвъни вкъщи. Няколко секунди по-късно чу познатия глас на сестра си.
— Здрасти! Как е Париж?
Усмивка изви устните му.
— Здравей, Изабел.
Някъде на заден план се разнесе силен трясък и до ушите му достигна друг глас.
— Алек ли е? Дай ми телефона!
— Какъв беше този шум? — попита Алек, мъничко разтревожен.
— А, просто Джейс — отвърна Изабел нехайно. — Долу ръцете, Джейс. Той се обади на мен.
— Не, имам предвид шума, сякаш хиляда варела за боклук падат от небето.
— О, Джейс тъкмо размахваше една грамадна брадва на верига, когато ти се обади. Джейс! Брадвата ти заседна в стената. Не е важно, Алек. Разкажи ми за пътуването си! Как е Магнус? И нямам предвид как се чувства.
Алек се закашля.
— Искам да кажа, как са уменията му и нямам предвид магическите му умения — поясни Изабел.
— Да, разбрах какво имаш предвид — сухо каза Алек.
Не беше като да има отговор за Изабел по този въпрос. Когато двамата с Магнус излизаха заедно в Ню Йорк, на няколко пъти наистина му се беше искало да стигнат по-далеч, само че се бе уплашил от силата на чувствата си. Бяха се целували и бяха правили някои други неща. Това беше всичко засега и Магнус никога не го беше притискал за нещо повече. После бе дошла войната, а след нея Магнус го беше поканил да попътуват из Европа и той беше приел. Беше предположил, че и двамата са наясно какво означава това, че е готов да отиде навсякъде и да направи всичко с Магнус. Беше навършил осемнайсет години, беше възрастен. Можеше сам да взема решения.