— Разкарай се, Джейс! — изсъска Изабел.
— Всъщност може ли да поговоря с Джейс за минутка?
Имаше нещо, за което искаше да попита, а не му беше удобно да говори за това със сестра си.
— Е, добре — отвърна Изабел. — Ето ти го.
Разнесе се ново шумолене, а после Джейс се прокашля и каза небрежно, сякаш допреди миг не се беше боричкал с Изабел за телефона.
— Здрасти.
Алек се усмихна.
— Здрасти.
Почти можеше да го види, Джейс, който го беше помолил да станат парабатаи, а после винаги се преструваше, че не се нуждае от такъв. Само че Алек не можеше да бъде заблуден.
Джейс живееше в Нюйоркския институт, откакто Алек беше на единайсет години. Алек открай време го обичаше, намираше го за толкова близък и скъп, че за известно време беше объркан каква любов точно изпитва. Мислейки си за Джейс сега, изведнъж осъзна за кого му беше напомнила магьосницата Теса.
Изражението ѝ — сериозно, ала озарено от тиха светлина — бе досущ като това на Джейс, когато свиреше на пиано.
Алек се отърси от странната мисъл.
— Как е Париж? — попита Джейс нехайно. — Ако не се забавляваш, можеш да се прибереш по-рано.
— Париж е чудесен. Как са нещата?
— Ами моята работа е да изглеждам добре и да се бия с демони. И двете вървят страхотно.
— Отлично. Слушай, Джейс, мога ли да те попитам нещо? Ако искаш нещо да се случи и ти се струва, че може би ще се случи, но другият като че ли чака ти да му дадеш сигнал, че си готов… че може би си готов… не… че определено си готов може би, как трябва да постъпиш? В тази хипотетична ситуация.
Последва пауза.
— Хмм — отвърна Джейс най-сетне. — Радвам се, че се обърна към мен с този въпрос. Смятам, че трябва да дадеш сигнал.
— Страхотно. Да, това се чудех. Благодаря, Джейс.
— Трудно е да отработиш сигналите по телефона — отбеляза Джейс замислено. — Ще помисля над различните сигнали и ще ти покажа, когато се прибереш. Като например един сигнал за „зад теб се промъква демон, пронижи го“, нали? Нужен е обаче различен сигнал, ако зад теб се промъква демон, но аз съм го взел на мушка. Струва ми се логично.
Пак се възцари мълчание.
— Нека отново се чуя с Изабел.
— Чакай, чакай — каза Джейс. — Кога се прибираш?
— Изабел! — заповяда Алек.
Разнесоха се звуците на ново сборичкване, докато Изабел си връщаше притежанието на телефона.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойда, за да помогна? Или с Магнус предпочитате да бъдете сами?
— Предпочитаме да бъдем сами — твърдо заяви Алек. — И всъщност трябва да затварям. Обичам те, Изабел.
— Обичам те — отвърна Изабел. — Чакай! Джейс пак иска телефона. Казва, че е възможно да е разбрал погрешно въпроса ти.
Намери Магнус в същата поза, в която го беше оставил. Сякаш изобщо не беше помръднал, ала циклонът от хартия, снимки и книги, който го заобикаляше, като че ли бе станал двойно по-голям и двойно по-хаотичен.
— Алек! — каза той жизнерадостно; изглежда, че настроението му доста се беше подобрило. — Как е Париж?
— Ако бях ловец на сенки, живеещ в Париж — отвърна Алек, — щеше да ми се наложи да тренирам двойно по-усърдно, за да компенсирам всички пъти, в които спирах за кафе и нещичко за хапване.
— Париж — заяви Магнус — е най-невероятният град на света за това да поспреш за кафе и нещичко за хапване.
— Донесох ти pain au chocolat3 — каза Алек и вдигна леко поомачкан бял хартиен плик.
Магнус раздели стената от книги и листове като завеса и даде знак на Алек да пристъпи вътре.
— Открих нещо. Влез. — Алек понечи да остави плика и Магнус поклати глава. — Вземи този pain du chocolat със себе си.
Алек пристъпи колебливо вътре и застана до Магнус. Магьосникът извади сладкиша от плика с една ръка, а с другата махна към един от замръзналите образи, придърпвайки го пред тях — намусен, зеленокож и белокос магьосник, облечен в чувал за картофи и седнал на дървена маса, отрупана с калаени чаши.
Рейгнър Фел — помисли си Алек. Снимката му висеше на стената у Магнус. Той беше споменал, между другото, няколко дни след смъртта на Рейгнър, че двамата са били приятели. За Алек ставаше все по-очевидно, че са били близки. Зачуди се защо Магнус не беше казал, че е така, когато Рейгнър загина, но по това време се намираха в разгара на война. Алек и Магнус все още се опитваха да открият какво са един за друг.
Не можеше да се каже точно, че Магнус го беше скрил от него.
На масата срещу Рейгнър седеше Магнус, гол до кръста, вдигнал ръце с отворени длани. Изглежда, че се опитваше да омагьоса една бутилка.