Магнус щракна с пръсти и снимката потрепери и се увеличи. Той преглътна.
— Съвсем ясно си спомням тази нощ. Играех игра на надпиване. По-рано буквално бяхме изгубили ризите от гърба си от няколко сиренари, които се оказаха опитни картоиграчи. Някъде между четвъртата и деветата кана греяно вино подхванахме задълбочена дискусия за смисъла на живота и по-точно — колко по-лесен би бил животът, ако съществуваше начин да използваме открито уменията си, без мунданите да се посират от страх и да се опитват да ни изгорят на клада при всеки помен от магия.
— Двамата с Рейгнър сте решили, че създаването на демонопоклоннически култ ще направи живота ви по-лесен? — попита Алек невярващо.
— Светът понякога е суров към магьосниците. Понякога ни обзема изкушение да бъдем сурови в отговор.
Възцари се мълчание. Най-сетне Магнус въздъхна.
— Не сме говорили за призоваване на демони. Говорихме за това колко смешно би било да се престорим на демони и да накараме лековерните мундани да правят разни неща.
— Какви неща?
— Каквото поискаме. Да масажират стъпалата ни, да тичат голи из селския мегдан, да замерят свещениците с развалени яйца. Нали се сещаш, нормалните неща, които прави един измислен култ.
— Аха — каза Алек. — Нормалните неща.
— Не си спомням да сме го направили наистина. Би могъл да си помислиш, че основаването на култ е нещо запомнящо се. Всъщност не помня почти нищо след онази нощ. Следващият ми спомен е чак след три години, как отивам на ваканция в Южна Америка. Беше особено силно греяно вино, но три години амнезия ми се струва малко прекалено.
Магнус беше придобил мрачно изражение.
— Този разговор плюс тригодишна загуба на памет не ми изглежда добре. Разговорът е много подозрителен, а загубата на памет е много удобна. Трябва незабавно да открия „Алената ръка“.
Алек кимна решително.
— Откъде ще започнем?
Възцари се дълго мълчание, сякаш Магнус внимателно обмисляше следващите си думи. Гледаше Алек почти недоверчиво. Нима смяташе, че Алек няма да е в състояние да помогне?
— Ще започна, като се свържа с някои долноземци за информация относно култа.
— Какво мога да направя аз? Искам да ти помогна — настоя Алек.
— Ти винаги го правиш. — Магнус се прокашля и добави: — Мислех си, че е срамота да прекъснеш първото си посещение в Париж с глупави проблеми от моето минало и куп заблудени мундани. Днес си изкара добре, нали? Защо не се позабавляваш? Това няма да продължи дълго. Ще се върна още преди да е започнало да ти липсвам.
— Как бих могъл да се забавлявам, ако ти имаш неприятности без мен?
Магнус все още го гледаше по онзи странен, предпазлив начин. Алек не разбираше какво става.
— Винаги можеш да отидеш на кабаре — измърмори Магнус.
Усмихна се, но Алек не отвърна на усмивката му. Това не беше шега. Помисли си за ярките снимки, потрепващи във въздуха, и скръсти ръце.
Алек имаше трима близки приятели: Изабел, Джейс и приятелката им от детинство Ейлийн, която беше по-скоро приятелка на Изабел, отколкото негова. Познаваше ги и се биеше заедно с тях от години. Свикнал бе да е част от отбор.
Не беше свикнал да харесва някого толкова много, но да не го познава като самия себе си. Беше предположил, че след като с Магнус се бяха били рамо до рамо, сега двамата са един отбор. Не знаеше какво да прави, ако Магнус не искаше да бъдат отбор. Едно обаче знаеше.
— Магнус, аз съм ловец на сенки. Да спирам демони и техните поклонници, е част от работата ми. По-голямата част от работата ми. И най-вече някой трябва да ти пази гърба. Няма да отидеш без мен.
Изведнъж се почувства така сам. Беше дошъл на това пътуване, за да опознае Магнус, ала може би беше невъзможно да го опознае. Може би Магнус не искаше да бъде опознат. Може би виждаше Алек като още една от снимките, които се рееха във въздуха, отлитащите мигове, които сега трябваше да положи усилие, за да си спомни.
Защото Магнус искаше да опази историята с демонския култ в тайна и никой от тях не беше сигурен, Алек изведнъж осъзна, че в тайна включваше и него. Ами ако Магнус действително беше извършил нещо ужасно преди стотици години? Ами ако в изгубените спомени Алек откриеше един глупав, безсърдечен или жесток Магнус?
Магнус се приведе напред, като никога сериозен.
— Ако дойдеш с мен, онова, което открием, може да не ти хареса. На мен може да не ми хареса.
Алек се отпусна съвсем мъничко. Не можеше да си представи Магнус да бъде жесток.
— Готов съм да поема този риск. Е, какъв е планът ни?