Дори Магнус не можеше да си представи какво би отговорила туристическата му агентка на това. Вероятно просто щеше да изписука объркано.
„О, забравих ли да спомена? — щеше да продължи Магнус. — Има създания, много различни от ловците на сенки: долноземците. Алек е дете на Ангела и син на едно от най-старите семейства в Идрис, родината на нефилимите. Сигурен съм, че на родителите му никак не би им допаднало да го видят как кавалерства на някой елф, вампир или върколак из Ню Йорк. Сигурен съм също така, че биха ги предпочели пред един магьосник. Нас ни смятат за най-опасните и подозрителни от всички долноземци. Ние сме деца на демони, а аз съм безсмъртният син на един позорно известен Велик демон, макар че е възможно да съм пропуснал да спомена това на гаджето си. От порядъчните ловци на сенки не се очаква да заведат някой като мен, за да се запознае с мама и татко. Аз имам минало. Дори повече от едно. Освен това от добрите нефилимски момчета изобщо не се очаква да заведат вкъщи мъже за гаджета.“
Само че Алек беше направил точно това. Беше застанал насред залата на предците си и бе целунал Магнус по устата пред очите на всички нефилими, събрани там. Това бе една от най-огромните и прекрасни изненади в дългия живот на Магнус.
„Наскоро се бихме в голяма война, която спаси цялото човечество от катастрофа, не че човечеството е благодарно, защото дори не знае. Не спечелихме нито слава, нито подобаващо финансово обезщетение, а понесохме загуби, които не бих могъл да опиша. Алек изгуби брат си, а аз — свой приятел, и една почивка ще се отрази добре и на двама ни. Боя се, че за Алек най-близкото подобие на това да се поглези някога е било да си купи лъскав нов нож. Искам да направя нещо хубаво за него и заедно с него. Искам да се отдръпнем от бъркотията, която е животът ни сега, и да се опитаме да открием начин наистина да бъдем заедно. Имате ли маршрут, който бихте могли да ни препоръчате?“
Дори и във въображението му служителката от туристическата агенция му беше затворила.
Не, Магнус беше принуден сам да планира до последния детайл една романтична ваканция в Европа. Само че той беше Магнус Бейн, бляскав и енигматичен. Можеше да се справи с една такава задача със стил. Воин, избран от ангели, и добре облечено дете на демони — влюбени и твърдо решени да се наприключенстват из Европа. Какво би могло да се обърка?
И като стана дума за стил, Магнус накриви алената си барета под шикозен ъгъл. Движението накара Алек да вдигне очи… и не можа да ги откъсне.
— Да не би все пак да искаш да носиш барета? — попита Магнус. — Само кажи. По една случайност у себе си имам още няколко. В различни цветове. Аз съм същинско изобилие от барети.
— Мисля да пасувам — отвърна Алек. — Отново. Но благодаря.
Крайчетата на устните му се повдигнаха нагоре, усмивката му беше несигурна, но истинска.
Магнус подпря брадичка върху ръката си. Искаше да се наслади на този миг, изпълнен с Алек, звездна светлина и възможности в Париж, и да го скъта в себе си, за да му се диви отново след много години. Надяваше се, че след време споменът няма да му причинява болка.
— За какво мислиш? — попита Алек. — Сериозно.
— Сериозно — отвърна Магнус. — За теб.
Алек изглеждаше изненадан от идеята, че е възможно Магнус да мисли за него. Беше едновременно много лесно и много трудно да го изненадаш — зрението и рефлексите на ловците на сенки не бяха шега работа. Било когато Магнус се задаваше зад ъгъла или когато идваше в леглото, което двамата деляха (само за да спят засега, докато или ако Алек поискаше нещо друго), Алек винаги го предусещаше. И все пак можеше да бъде хванат неподготвен от нещо толкова дребно, като това да знае, че е в мислите на Магнус.
Точно в този момент Магнус смяташе, че е крайно време Алек да получи истинска изненада. И по една случайност той разполагаше с такава.
Париж беше първата спирка в пътуването им. Навярно беше клише да започнат романтична европейска ваканция в Града на любовта, ала Магнус вярваше, че класиката неслучайно е класика. Бяха тук почти цяла седмица и той смяташе, че е време да придаде своя стил на нещата.
Алек довърши последната си картичка и Магнус посегна към нея, но после отпусна ръка. Прочете онова, което Алек беше написал, и се усмихна, очарован и изненадан.
Върху картичката до сестра си Алек сам беше добавил Ще ми се да беше тук. Но не наистина. Алек му отправи малка усмивчица.
— Готов ли си за следващото приключение? — попита Магнус.
Алек изглеждаше заинтригуван, но отвърна:
— Имаш предвид кабарето? Билетите ни са за девет часа. Трябва да проверим колко дълго ще ни отнеме да стигнем дотам.