Придърпа качулката си малко по-ниско и продължи да го следва от разстояние.
Магнус влезе в една аптека и се залови да купува разни билки. След това поспря и поприказва с лилавокоса фея, която търсеше злато, за да нахрани базилиска си. После се прехвърли на отсрещната сергия и прекара сякаш цял час, пазарейки се за нещо, която подозрително приличаше на човешка коса.
Алек вярваше, че Магнус знае какво прави. От Магнус се излъчваше увереност без никакво усилие. Винаги изглеждаше, сякаш държи положението под контрол, дори когато не беше така. Това бе едно от нещата у него, на които Алек се възхищаваше най-много.
Магнус продължи напред и Алек го последва по съседната улица. Държеше се достатъчно назад, за да не предизвика подозрение, но в същото време се намираше само на пет скока от него. Наблюдаваше не само гаджето си, но и всички наоколо — от групичката дриади, мъчещи се да го примамят в шатрата си, до мършавата джебчийка с корона от тръни на главата, която го следваше далеч не толкова невинно.
Когато момичето направи своя ход, Алек стори същото, стисвайки шавливите ѝ пръсти, преди да бяха успели да се пъхнат в джоба на Магнус. Хвърли се напред и я издърпа между два дюкяна толкова бързо, че никой не забеляза.
Елфическото момиче се отскубна от него толкова рязко, че едната му ръкавица се измъкна, и тя видя руните му. Бледозеленият цвят се отцеди от кожата ѝ, оставяйки я сива.
— Je suis désolée6 — прошепна и виждайки недоумението на Алек, продължи: — Съжалявам. Моля те, не ме наранявай. Обещавам, че повече няма да го правя.
Беше толкова слабичка, че Алек би могъл да обгърне китката ѝ с палеца и показалеца си. Елфите рядко бяха на годините, на които изглеждаха, но тя като че ли не беше по-голяма от неговия брат Макс, който бе убит във войната. Ловците на сенки са бойци — казваше баща му. — Губим и продължаваме да се бием.
Макс беше прекалено малък, за да се бие. А сега никога нямаше да се научи. Алек винаги се боеше за сестра си и за своя парабатай, които бяха безразсъдни и безстрашни. Открай време отчаяно искаше да ги защити. И през ум не му беше минало, че трябва да е нащрек, за да опази Макс. Беше се провалил пред малкия си брат.
Макс беше почти толкова слабичък, колкото и елфическото момиче. И също като него се бе взирал в лицето на Алек, вдигнал глава, очите му бяха огромни зад стъклата на очилата.
За миг му стана трудно да диша и той извърна поглед. Момиченцето не направи опит да се възползва от възможността да се отскубне от охлабената му хватка. Когато отново я погледна, тя все още се взираше в него.
— Ъм, ловецо на сенки? Добре ли си?
Алек се отърси от замайването си. Ловците на сенки продължават да се борят, отекна гласът на баща му в главата му.
— Нищо ми няма — отвърна с леко одрезгавял глас. — Как се казваш?
— Роуз — отвърна момиченцето.
— Гладна ли си, Роуз?
Устните на момиченцето потръпнаха и то се опита да побегне, но Алек го сграбчи за ризата. Тя го плесна през ръката и като че ли се канеше да го ухапе, когато видя шепа евро в ръката му.
Алек ѝ ги подаде.
— Върви да си купиш нещо за ядене. — Парите изчезнаха в мига, в който отвори ръка. Момиченцето не му благодари, само кимна и хукна нанякъде. — И спри да крадеш — извика Алек след него.
Ето че беше останал без парите, които беше взел със себе си. Когато излизаше от Нюйоркския институт, преметнал сак през рамо, за да започне пътуването си, майка му го беше догонила и беше пъхнала пари в ръцете му, колкото и той да се беше мъчил да откаже.
— Върви и бъди щастлив — казала бе.
Алек се зачуди дали не беше преметнат от елфическото момиче. Възможно бе да е на стотици години, а феите бяха пословични с любовта си към това да мамят смъртните. Реши обаче да повярва, че наистина е онова, което изглежда — уплашено, гладно дете — и това го изпълни с щастие, че е помогнал. Така че парите бяха добре похарчени.
На баща му не му беше харесало, когато Алек бе съобщил, че си тръгва от Института, за да пътува с Магнус.
— Какво ти е казал за нас? — попитал бе Робърт Лайтууд, крачейки из стаята на Алек като уплашена котка.
Някога родителите му бяха последователи на Валънтайн, злия ловец на сенки, започнал неотдавнашната война. Алек подозираше, че Магнус би могъл да му поразкаже това-онова за тях, стига да поискаше.
— Нищо — отвърнал бе сърдито. — Той не е такъв.
— А за себе си какво ти е казал? — попитал бе Робърт. Когато Алек не отговори, той добави: — Пак нищо, предполагам.