— Не е ли страхотно? И така, да се облечем и да отидем на вечеря. Можем също така да разгледаме останалата част от влака.
— Да — отвърна Алек, който почти бе изгубил дар слово. — Вечеря. Да. Добре. Какво обличаш за вечеря в такъв влак? — Наведе се над калъфа за дрехи, докато Магнус го развиваше. — Дали ще ми се размине с хубаво сако и дънки?
— Алек — скастри го Магнус. — Това е „Ориент Експрес“. Ще облечеш смокинг.
Когато ставаше дума за смокинги, Магнус още преди десетилетия се бе научил да бъде пурист. Модните тенденции идваха и си отиваха. Той обичаше ярките цветове и показността, така си беше. Ала саката за вечеря, които беше взел за Алек, бяха черни, с остри ревери и двуредно закопчаване.
Папийонките им бяха черни. Алек нямаше представа как да върже своята.
— Къде бих могъл да се видя принуден да нося папийонка досега?
Магнус трябваше да признае, че е прав, и я върза вместо него, без закачките, които и двамата разбираха, че Алек заслужава.
Тайната на смокинга, знаеше Магнус от десетилетен опит, бе, че всеки мъж изглежда добре в него. А ако и така си привлекателен мъж, като Алек, изглеждаш много, много добре в смокинг. Магнус си позволи един кратък миг на замечтан унес, в който просто се наслаждаваше на гледката на Алек с черна папийонка, играещ си с копчетата на ризата. Алек улови погледа му и по лицето му се разля бавна, лукава усмивка, когато осъзна, че Магнус го беше гледал.
Естествено, не притежаваше никакви копчета за ръкавели. Магнус имаше цял куп идеи за копчета за ръкавели, които да му подари в бъдеще, но за момента бе намерил чифт от своите с формата на лък със стрела, и сега му ги поднесе със замах.
— Ами ти? — попита Алек, докато си ги слагаше.
Магнус отново се обърна към калъфа за дрехи и извади два огромни квадратни аметиста в златна обковка. Алек се разсмя.
Излязоха от купето и тъкмо се канеха да се присъединят към мунданите, които също бяха решили да се отправят към вагон-ресторанта, когато една замаяна нимфа се втурна покрай тях към задната част на влака. Миг по-късно малка групичка видимо пияни духчета се провряха покрай Алек, отивайки в същата посока.
Алек потупа Магнус по рамото.
— Накъде са тръгнали всички тези долноземци според теб?
Магнус погледна тъкмо навреме, за да види как двама върколаци влизат в съседното купе. Когато отвориха вратата, от вагона се разнесе силно пеене. Магнус беше гладен, но любопитството надделя.
— Звучи ми като парти. Да последваме песента на сирените.
Двамата тръгнаха след долноземците и подадоха глави в бара, който се намираше в последния вагон и където като че ли наистина имаше парти, което беше в разгара си. Декорът напомняше на Магнус за незаконния бар, който бе държал по време на Сухия режим. Дълъг барплот заемаше дясната половина на вагона, докато в другата имаше меки лилави дивани. В средата издокаран мъж с брада и кози крака свиреше на роял. Сирена, облечена в рокля от завихрена вода, се бе налегнала върху рояла и развличаше публиката.
Групичка браунита се бяха скупчили в ъгъла, едно от тях подръпваше струните на усукан инструмент, който приличаше на лютня, издялана от клон. Двама елфи пука пушеха лули близо до прозореца, наслаждавайки се на пейзажа. Лилавокож магьосник играеше на зарове с няколко гоблини. Над бара имаше табела, на която пишеше: НИКАКВО ХАПАНЕ. НИКАКЪВ БОЙ. НИКАКВА МАГИЯ.
Във вагона цареше празнично, лежерно настроение. Въпреки големия брой долноземци, всички като че ли се познаваха.
— Накъде сте тръгнали? — попита Магнус един гоблин.
— Към Венеция! — отвърна гоблинът.
Още цял куп гоблини в различни части на вагона извикаха:
— Към Венеция!
Първият гоблин вдигна чашата си, която съскаше и се пенеше смущаващо.
— На партито!
— Какво парти? — попита Магнус в същия миг, в който гоблинът зърна Алек зад него.
— Не, не — каза гоблинът. — Никакво парти. Аз съм на седемдесет години. Понякога се обърквам.
Алек също го гледаше.
— Може би — прошепна той в ухото на Магнус — е най-добре да вървим в ресторанта.
Магнус изпита едновременно облекчение, смущение, раздразнение и благодарност.
— Смятам, че е отлична идея.
В мига, в който вратата се затвори зад тях, Алек попита:
— Винаги ли има толкова много долноземци по влаковете?
— Обикновено не — отвърна Магнус. — Не и ако не отиват на някакво голямо долноземско парти във Венеция, за което на никого не му е хрумнало да ми каже. Което е точно това, което правят сега.
Алек не каза нищо. Никой от тях не спомена, че без него Магнус вече щеше да е на път към това парти. Магнус искаше да му каже, че не го е грижа за никакво парти, че предпочита да вечеря заедно с него, защото Алек имаше значение, а някакво си парти — не.