Трябваше да се възползва от всяка минута, с която разполагаше.
Заповяда си да се изправи и се съсредоточи върху Магнус, все още уловен в хватката на някакво тъмно, прилично на октопод чудовище. Не приличаше на никой демон, който Алек бе виждал досега, и определено не беше нещо, за което беше чел в Кодекса. Не че имаше значение. Създанието беше пленило Магнус и бягаше.
Алек вдигна лъка си и се втурна след него, прескачайки разстоянията между вагоните. Не откъсваше очи от Магнус, твърдо решен да не го изпусне отново от поглед. Ужасът го тласкаше напред с безразсъдна жар. Едва успя да се задържи върху влака, когато той взе един остър завой.
Изведнъж пътят му беше препречен от няколко демони ненаситни, със съскащи челюсти и отровни скорпионови опашки. Беше необичайно, обади се аналитичен глас на заден план в ума му, толкова много различни демони да нападат едновременно. Те обикновено се придържаха в глутници от собствената си раса.
Което почти сигурно означаваше, че са били призовани. Зад това нападение се криеше зъл умисъл, насочен специално към тях.
Алек нямаше време да проследи тази мисъл по-нататък, нямаше време да се разправя и с ненаситни. Всяка изгубена секунда означаваше, че Магнус бе с една секунда по-далече. Стрелите се посипаха от лъка му, докато той не спираше да тича, жертвайки част от точността си, за да не изостава. Стрела се заби в един от ненаситните тъкмо когато той скачаше, други двама успя да събори от влака с лъка си. Един ненаситен получи стрела в гърлото. Серафимската му кама пронизваше плът, сякаш беше нощен въздух.
Алек спря, облян в кръв, своята и на демоните, и осъзна, че бе посякъл цялата глутница.
Тялото го болеше на сто места, действието на целителната руна започваше да отминава. Ала той не беше свършил. Стисна зъби и продължи, препъвайки се, напред. Демонът от дим беше стигнал до самия край на вагона и бе спрял. Две от пипалата му все още бяха обвити около Магнус, четири се държаха за влака, близо до релсите, а последните две се развяваха във въздуха, сякаш изпитваха вятъра. Не, крайчетата им сияеха със светлина, която описваше все по-сложна плетеница от дири, докато пипалата се движеха, задържайки се до демона, докато влакът бързаше напред.
Алек присви очи и осъзна, че светлината бе червеното сияние на пентаграм, появяващ се във въздуха до влака. Сложи стрела в тетивата и се прицели между очите на чудовището. Стрелата полетя и отскочи безвредно от вихрещата се кожа на демона. Алек изпрати нова стрела — същият резултат. Междувременно пентаграмът се беше отворил и демонът се канеше да пусне Магнус в него. Можеше да го изпрати в друго измерение или пък в някоя бездна.
Алек изпрати нова стрела. Този път се прицели в едно от пипалата, които стискаха Магнус. Прошепна молитва към Ангела и пусна тетивата.
Стрелата потъна в пипалото на около метър от тялото на Магнус. Чудовището се надигна и охлаби хватката си съвсем леко. Магнус начаса се възползва и в мига, в който освободи едната си ръка, я размаха бързо във въздуха. Мрежа от синьо електричество бликна върху единственото пипало, което все още го държеше. Демонът от дим изпищя и пипалата му се дръпнаха назад, освобождавайки Магнус. Магьосникът падна върху покрива на влака със силен грохот и се търкулна, плъзвайки се през ръба.
Алек се хвърли напред, плъзвайки се по студения метал, опасно близо до ръба. Докосна върховете на пръстите на Магнус, но улови само въздух, когато Магнус падаше от влака.
Алек се надвеси над ръба и сграбчи шепа мокър плат. Успя да улови ризата на Магнус с две ръце и задърпа, използвайки всичката си сила.
Зрението му се замъгли от усилието, но ето че Магнус беше в ръцете му, примигвайки с все още зашеметени златни очи.
— Благодаря ти, Александър — каза той. — Уви, октоподното чудовище отново напада.
Алек ги претърколи настрани. Черно пипало се стовари там, където се намираха допреди миг. Замахна, за да удари отново, но Магнус се привдигна и разпери ръце. Син огън преряза едно от размаханите пипала. Рукна черна демонска кръв и демонът прибра раненото си пипало.
Магнус се изправи на крака. Алек понечи да го последва, но го заля вълна на замайване. Ефектът от иратцето бе изчезнал почти напълно и отровата на демоните раум отново течеше, разяждаща, във вените му.
— Алек! — извика Магнус. Косата му се развяваше бурно на вятъра, който бушуваше на покрива на влака. Издърпа Алек на крака, докато демонът от дим отново тръгна към тях. — Алек, какво има?
Алек посегна към стилито си, ала зрението му започваше да отслабва. Чуваше Магнус да го вика, чуваше приближаването на демона. Невъзможно бе Магнус да му помогне и едновременно с това да отблъсне демона.