Странно бе да го каже. Безсмъртието не бе нещо, за което бе лесно да говориш. Магнус едва си спомняше времето, когато бе млад, но никога не бе бил и стар. Имал бе връзки със смъртни на различна възраст и никога не бе успял да разбере как чувстват те времето. На свой ред те не бяха успели да разберат него.
И все пак да се отдръпне от смъртните би означавало да скъса връзките си със света. Животът щеше да се превърне в едно дълго чакане, без топлота или връзка, докато сърцето му не умреше. След век на самота всеки би полудял.
Алек, рискуващ живота си заради него — това също му се струваше лудост.
Очите на Алек се присвиха.
— Какво казваш?
Магнус преплете пръсти в неговите. Ръцете им почиваха върху завивката, тази на Алек — бледа и покрита с руни, тази на Магнус — мургава и искряща от пръстени.
— Трябва да се грижиш за своята безопасност… на първо място. Тя е по-важна, означава повече от моята.
— Аз бих казал същото за твоята.
— И ще грешиш.
— Това е въпрос на мнение. Какъв беше онзи демон? — Магнус не можеше да не се възхити на дръзкия начин, по който Алек смени темата. — Защо те нападна?
Самият Магнус се беше питал същото.
— Демоните обикновено нападат, това е, което правят — отвърна. — Ако се е насочил специално към мен, предполагам, че ми е завидял за стила и чара.
Алек отказваше да му позволи да отбягва въпроса му. Не че Магнус беше очаквал нещо друго.
— Някога виждал ли си нещо такова? Трябва да открием какъв е най-добрият начин да се преборим с него, ако се появи друг такъв. Само ако можех да отида в библиотеката в Ню Йорк, да прегледам книгите там… Навярно бих могъл да накарам Изабел да го направи…
— Ах, вие неуморими нефилими. — Магнус пусна ръката на Алек, преди той да го беше пуснал пръв. — Не може ли да получавате приливите си на енергия от кофеина, като всички останали?
— Демонът беше майката на люпило демони раум — разнесе се женски глас зад тях. — Нужна е могъща магия, за да бъде примамена да напусне леговището си.
Алек сграбчи одеялото с една ръка, за да се покрие, докато с другата стисна серафимската си кама.
— А, да — каза Магнус, без да повишава глас. — Позволи ми да ти представя новата ни приятелка Шинюн Юнг. Тя накара демона, който ни нападаше, да се изпари във въздуха. Направи отлично първо впечатление.
Алек и Шинюн го зяпнаха изумено.
— Моето първо впечатление — изтъкна Алек остро — бе, че тя ме нападна на Пазара на сенките.
— Моето първо впечатление от теб — отвърна Шинюн — бе, че ти нападна мен. Исках просто да поговоря с Магнус, а ти ми извади оръжие.
— Навярно няма да е зле да си поприказваме, за да изясним нещата — съгласи се Магнус.
Преди това бе прекалено уплашен за Алек, за да се замисли. Шинюн бе коленичила и се бе заловила да му помогне да излекува раните на Алек. В онзи момент това бе всичко, което му беше нужно да знае.
— Да — съгласи се Шинюн. — Защо не продължим този разговор навън? Облечени.
— Подкрепям това предложение — каза Алек.
— Предлагам вагон-бара.
Лицето на Магнус се проясни.
— Определено подкрепям това предложение.
Събраха се в долноземския бар. Той все още беше претъпкан, ала настроението беше осезаемо приглушено след нападението на демоните. Три места едно до друго се освободиха изведнъж, а когато те се настаниха, пред тях се появиха безплатна бутилка шампанско и три чаши, без да са ги поръчвали. Когато Алек се огледа подозрително наоколо, един вампир му намигна и изимитира пистолети с показалци.
Магнус нямаше защо да се притеснява, че долноземците мразят Алек. Поне не и в този влак.
— Не предполагах, че ловците на сенки са толкова популярни сред долноземците.
— Само моят ловец на сенки — отвърна Магнус, докато пълнеше чашите.
Топлата светлина на месинговите полилеи над тях падаше върху лицето на Шинюн. Устните и очите ѝ се движеха, когато говореше, ала останалата част от кръглото ѝ лице — немигващи клепачи и гладки бузи, не помръдваше. Гласът ѝ беше сух и се лееше монотонно от устата ѝ.
Това беше магьосническият ѝ знак, това безизразно лице. Всички магьосници имаха свой уникален белег, който обикновено се появяваше още в ранно детство и често имаше трагични последици. Знакът на Магнус бяха златните му котешки очи. Доведеният му баща ги беше нарекъл прозорци към Ада.