Магнус отново и отново си спомняше как коленичи на покрива на вагона, обезумял от страх, докато Алек губи съзнание в прегръдките му. Беше видял как демонът се стопява в дим около Шинюн, когато тя отметна качулката си и впери поглед в него. Беше я разпознал мигновено… не коя беше, а това, че бе като него. Магьосница.
Беше наистина впечатляваща поява.
— Да поговорим — заяви Алек. — Защо ни следиш? И по-точно защо следеше Магнус на Пазара на сенките в Париж?
— Преследвам „Алената ръка“ — отвърна Шинюн. — Чух, че Магнус Бейн е техен лидер.
— Не съм.
— Не е — остро заяви Алек.
— Знам — каза Шинюн. Магнус видя как напрежението в раменете на Алек отслабна съвсем мъничко. Тъмните очи на магьосницата се обърнаха към него и задържаха погледа му. — Естествено, бях чувала за теб, Магнус Бейн, върховния магьосник на Бруклин. Всички имат да кажат нещо за теб.
— Нищо чудно. Аз съм прочут с модния си усет и гостоприемството на партитата си.
— Вярно е, че всички като че ли ти имат доверие — продължи Шинюн. — Не че ми се искаше да вярвам, че оглавяваш някакъв култ, но напоследък непрекъснато го чувам. „Магнус Бейн е основателят на «Алената ръка»“. Онзи, когото наричат Великата отрова.
Магнус се поколеба.
— Може би. Само че не си го спомням. Спомените ми от онзи период от време са били… променени. Ще ми се да знаех.
Алек му отправи поглед, който, макар Магнус да не беше в състояние да чете мисли, красноречиво издаваше шока му, че доверява на една напълно непозната подобна важна и опасна тайна.
Магнус, от друга страна, изпита странно облекчение да признае на глас, че е възможно да е основал „Алената ръка“, дори и пред една доста странна особена непозната. В крайна сметка нали бе подхвърлил онази шега на Рейгнър. Видял бе снимката, която Теса му беше показала. Знаеше, че му липсват години спомени. Кое бе по-вероятно — че всичко това са случайности или че го беше направил?
Щеше му се да можеше да се върне назад във времето и здравата да се нарита.
— Липсват ти спомени? Мислиш ли, че е възможно „Алената ръка“ да са ти ги отнели? — попита Шинюн.
— Възможно е. Виж, не искам никакъв култ. — Държеше ясно да даде да се разбере какво мисли за култовете. — Не се каня да го оглавя. Искам да го спра и да изкупя каквато и вина да нося за злото, което са причинили. Искам да си върна спомените и искам да знам защо ги няма, но то е по-скоро от лично любопитство. Важното е да няма никакви демонични култове, които изпитват каквото и да било сродство с Магнус Бейн. Освен това съсипаха романтична ваканция, която, мен ако питаш, започваше прекрасно.
Магнус пресуши питието си. След като едва не беше паднал от влака, си беше заслужил едно питие. Повече от едно.
— Действително започваше прекрасно — измърмори Алек, поглеждайки Шинюн по начин, който намекваше, че макар да му бе спасила живота, присъствието ѝ не беше нужно повече.
Магнус се поколеба дали да не подхвърли нещо за това, че на никого не му се отваряше парашутът, но реши, че сега не е моментът.
— Разбирате защо изпитвах подозрение… — започна Шинюн.
— А ти разбираш защо ние може би сме още по-подозрителни! — сопна се Алек.
Шинюн го изгледа яростно.
— Докато не видях как онази майка на люпило демони раум ви нападна — довърши тя. — Познавам „Алената ръка“ достатъчно добре, за да съм наясно с начина, по който действат. Настоящият им лидер явно се опитва да те убие, Бейн. Което означава, че каквото и да се е случило в миналото, сега те смятат за враг. Миналата нощ може и да ги спрях, но те по всяка вероятност ще опитат отново.
— Откъде знаеш толкова много за тях? — попита Алек. — И какво искаш?
Шинюн поднесе чашата към устните си и отпи бавна, предпазлива глътка. Магнус се възхити, не за пръв път, на интуитивния ѝ усет към драматичното.
— Целта ми е същата, както и вашата. Възнамерявам да унищожа „Алената ръка“.
Магнус се почувства неловко от дързостта ѝ да заяви на глас целта, която смяташе, че и той преследва. Искаше му се да възрази, ала колкото повече се замисляше, толкова повече осъзнаваше, че тя е права. В крайна сметка вероятно щеше да се стигне дотам.
— Защо? — попита Алек, съсредоточавайки се върху по-важното. — Какво са ти причинили от „Алената ръка“?
Шинюн се загледа през прозореца към отразените бледи кълба на лампите на фона на нощта.
— Нараниха ме много лошо — отвърна и Магнус усети как стомахът му се свива. Ако действително беше основал „Алената ръка“, каквото и да правеха, той бе поне отчасти отговорен.
Ръцете на Шинюн затрепериха и тя ги притисна една в друга, за да го скрие.