— Подробностите не са важни. От „Алената ръка“ правят все повече жертвоприношения, човешки жертвоприношения, естествено, за да призоват Велик демон. Убиват елфи. Мундани. Дори магьосници. — Тя погледна Магнус, без да мига. — Мислят, че това е пътят им към върховно могъщество.
— Велик демон? — възкликна Алек.
Ужасът и отвращението в гласа му бяха напълно разбираеми. Едва не беше загинал от ръката на Велик демон. Стомахът на Магнус все още се свиваше при този спомен. Довърши второто си питие и си наля трето.
— С други думи, най-баналното, най-типичното нещо, което един култ би могъл да иска. Могъщество. Могъщество с помощта на някакъв демон. Защо винаги смятат, че техният живот ще бъде пощаден? Демоните не се славят със своята коректност. — Магнус въздъхна. — Логично е да си помислиш, че култ, основан от мен, ще има по-творчески дух? Освен това бих предположил, че един култ, основан от мен, няма да бъде зъл; тази част си остава изненада.
— Хора, които обичах, са мъртви заради „Алената ръка“ — продължи Шинюн.
— Може би подробностите все пак са важни — подхвърли Алек.
Шинюн стисна чашата си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
— Все още бих предпочела да не говоря за това.
По лицето на Алек се четеше съмнение.
— Ако искате да ви се доверя, вие също трябва да ми имате доверие — заяви тя направо. — Засега единственото, което трябва да знаете, е, че искам да си отмъстя на „Алената ръка“ за престъпленията, които извършиха против мен и онези, които обичам. Това е всичко. Ако сте против тях, значи, сме на една страна.
— Всеки има своите тайни, Алек — меко каза Магнус, който имаше чувството, че се дави в своите. — Ако по някаква причина от „Алената ръка“ се опитват да ме убият, всяка помощ ще ни е от полза.
На Магнус не му бе трудно да извини Шинюн за това, че не иска да сподели миналото си. Та нали той дори не бе в състояние да си спомни своето. Искаше му се да вярва, че да говориш за нещата помага, ала от опит знаеше, че понякога говоренето само още повече влошаваше всичко.
Между тях се възцари тишина. Шинюн отпиваше мълчаливо от питието си. Магнус беше ужасен, и то не за собствения си живот. Непрекъснато се връщаше към мига, в който Алек беше рухнал на покрива на влака, мига, в който с вледеняващ ужас си бе помислил, че той издъхва заради него.
Страхуваше се за Алек, страхуваше се и какво ли бе сторил, което не си спомняше сега.
Нямаше представа за какво мисли Алек, но докато го гледаше, той се усмихна лекичко и се пресегна през бара. Силните му, покрити с белези пръсти се обвиха около тези на Магнус, ръцете им бяха слени в малкото езерце от светлина, хвърляно от свещта.
На Магнус му се искаше да сграбчи Алек и да го целува, докато го остави без дъх, ала подозираше, че Шинюн няма да оцени представлението.
— Имаш право — каза Алек. — Предполагам, че врагът на моя враг е мой приятел, или поне приятелски настроен познат. Най-добре да се обединим. — Той понижи глас. — Само че тя няма да спи в нашите хотелски стаи.
— Всички съгласни ли сме вече? — попита Шинюн. — Защото, простете ми за грубостта, но е адски неловко да присъствам на всичко това. Не съм тук, за да гледам как връзката ви се развива. Просто искам да победя злия култ.
Магнус беше взел решение. За каквото и друго да ставаше дума (било то, че е длъжник на Шинюн, задето бе спасила живота им, или за онова, което „Алената ръка“ ѝ беше причинила), тя знаеше твърде много. Глупаво би било да не я държат близо до себе си.
— Нека се насладим на питиетата си и да приемем засега, че всички сме на една и съща страна. Можеш ли поне да ни разкажеш за по-близкото си минало?
Шинюн се замисли за миг и като че ли също взе решение.
— От известно време съм по петите на „Алената ръка“. Получавах информация от един вътрешен човек в редиците им, на име Мори Шу. Започвах да стеснявам обръча, а после те откриха друг шпионин в редиците си, изоставиха имението си и се укриха. Изгубих всяка нишка, но после чух от достоверен източник, че от Спираловидния лабиринт са ти дали възможност да се разправиш с култа.
— Ако тя е успяла да го научи, може би е стигнало до ушите и на някой друг — каза Алек. — Може би това е причината от „Алената ръка“ да искат смъртта ти, Магнус.
— Може би — отвърна Магнус.
Беше солидна теория, но все още не си спомняше твърде много. Имаше гадното чувство, че не бяха малко нещата, с които бе възможно да е настроил „Ръката“ срещу себе си.
Шинюн не изглеждаше заинтересована.
— Намерих те в Париж, следях движенията ти известно време и реших да те заговоря на Пазара на сенките, когато ловецът на сенки ме нападна.