За щастие, планът за деня на Магнус започваше в ресторанта на хотела. Настаниха се на чист въздух на терасата, любувайки се на парада от лодки, които се носеха покрай тях в лагуната. Алек изгълта две палачинки и се зачуди дали да не си поръча трета, докато Магнус се наслаждаваше на еспресо, най-сложно звучащото ястие с яйца в менюто и искрящия тюркоазен канал.
— Мислех си, че може би Венеция ще ти хареса повече от Париж — подхвърли той.
— Париж ми хареса — отвърна Алек. — Тук също е хубаво. — Стегна се с видимо усилие и се обърна към Шинюн, опитвайки се да подхване разговор: — За пръв път пътувам за развлечение. Досега винаги съм бил близо до дома. Къде е твоят дом?
Магнус бе принуден да извърне лице, вглеждайки се в лодките за миг. Понякога нежността, която изпитваше към Алек, буквално му причиняваше болка.
Шинюн се поколеба.
— Корея беше моят дом, когато имах такъв. Корея на династията Чосон10.
За миг се възцари мълчание.
— Трудно ли бе да си магьосница там?
Шинюн погледна към Магнус и каза:
— Няма място, в което е лесно да бъдеш дете магьосник.
— Така е — съгласи се Магнус.
— Родена съм в малко селце, недалече от планината Кууол. Магьосническият ми знак се прояви късно. Бях на четиринайсет години и сгодена за Йонсонг, красиво момче от добро семейство в селото. Когато лицето ми се вкамени, всички решиха, че съм се превърнала в демон хання или съм обладана от куишин11. Годеникът ми каза, че не го е грижа. — Гласът ѝ потрепери съвсем леко. — Щеше да се ожени за мен, ала беше убит от демон. Посветих живота си на това да преследвам демони в негова чест. През вековете ги изучавах задълбочено. Познавам навиците им. Знам имената им. И никога не съм призовавала демон, нито някога ще го направя.
Магнус се облегна назад и отпи глътка кафе.
— Алек, помниш ли снощи, когато нашата нова позната каза, че не може да ни разкаже нищо за миналото си?
Шинюн се засмя.
— Това е отдавнашна история. Оттогава имах предостатъчно време, за да си създам друго минало, след като оставих всичко онова зад гърба си.
— Е — каза Магнус, — разбирам, че си направила своя избор, но държа да те уведомя, че аз непрекъснато призовавам демони. Е, не буквално непрекъснато. Но когато ми платят за това и то се вмества в рамките на моралния ми кодекс, естествено.
Шинюн се замисли над думите му.
— Но нали не… харесваш демоните. Нямаш нищо против да ги убиваш.
— Те са агресивни, безмозъчни опустошители на нашия свят, така че, да — отвърна Магнус. — Нямам нищо против да ги убивам. Та гаджето ми е ловец на сенки, в името на всичко свято. Буквално в името на всичко свято.
— Забелязах — сухо каза Шинюн.
За миг се възцари неловко мълчание, в което Шинюн измагьоса мъничко, реещо се във въздуха копие на чудовището октопод, с което се бяха били предишната нощ.
— Ще си поръчам още едно еспресо — каза Магнус, махвайки с празната чашка към сервитьора.
— Тази майка на люпило например. Няма кости и може да регенерира собствената си плът. Може да я посичате или пронизвате колкото си искате, но тя възстановява органите и крайниците си твърде бързо, за да се справите с нея по този начин. Вместо това трябва да я разкъсате на парчета отвътре. Ето защо използвах звукова магия.
— Била си се с тях и преди? — попита Алек.
— Преди стотина години си имах работа с една, която тероризираше жителите на хималайско селце.
Разговорът се насочи към лов на демони, което беше изключително отегчително за Магнус, но крайно интересно за Алек. Така че той се облегна назад, отпивайки от еспресото си, оставяйки минутите да си минават, докато в разговора не настъпи пауза. Тогава се прокашля и каза тихо:
— Ако всички сме приключили със закуската, бихме могли да отидем да разгледаме седалището на „Алената ръка“, за което сме слушали толкова много.
Шинюн има благоприличието да придобие малко засрамен вид, докато се връщаха от ресторанта в лобито. Магнус уреди от хотела да им повикат водно такси. Докато то пристигне, Шинюн и Алек отново бяха започнали да си разменят съвети за убиване на демони.
Тайната на Венеция бе, че улиците ѝ представляват непознаваем лабиринт, ала в каналите имаше известна странна логика. Вместо да се лутат из уличките на град, в който нямаше никакви табели и обозначения, водното им такси ги остави съвсем близо до палацото, което им трябваше.
Златните му стени бяха отрупани с бели мраморни колони и сводове, украсени с алена мазилка. Прозорците на онова, което на други места се наричаше приземен, а във Венеция „воден“ етаж, бяха необикновено големи, рискуващи наводняване в името на красотата. Стъклото отразяваше водите на канала, превръщайки мрачния тюркоаз в искрящ нефрит.