Магнус пое по мраморното стълбище, което водеше от фоайето в балната зала, с Алек и Шинюн от двете си страни, сякаш бяха негови телохранители.
— Принц Адаон — възкликна, разпознал свой приятел.
Принц Адаон, чиято лебедова маска контрастираше прекрасно с тъмната му кожа, му се усмихна над главите на своите придворни.
— Лично познаваш един принц? — попита Алек.
— Не бих искал да имам нищо общо с повечето принцове от Тъмния двор — отвърна Магнус. — Не можеш да си представиш какви неща правят. Могат само да се благодарят, че не съществуват елфически таблоиди. Адаон е най-свестният измежду тях.
В подножието на стълбището се натъкнаха на мъж с лавандулов смокинг и маска на El Muerto, която закриваше цялото му лице; бялата му коса беше пригладена назад. Магнус се усмихна широко.
— Нашият домакин, предполагам.
— Какво те кара да мислиш така? — попита мъжът с британски акцент.
— Кой друг би могъл да организира това парти? Поздравявам те, че не си пожалил усилия. Няма смисъл от половинчати работи. — Магнус протегна ръка и се здрависа с него. — Малкълм Фейд. Отдавна не сме се виждали.
— Тъкмо преди новото хилядолетие. Помня, че когато те видях, ти преживяваше доста шантав период.
— Да. Наричаше се гръндж. Изненадах се да науча, че си се преместил в Лос Анджелис и че са те направили върховен магьосник.
Малкълм повдигна маската си и се усмихна, изражението му беше винаги мило и доста печално.
— Нали? Ама че глупаци.
— Поздравявам те със закъснение — каза Магнус. — Как вървят нещата? Работиш над нещо и то очевидно не е загарът ти.
— О, запълвам си времето с това-онова, едно от тях е планирането на партита. — Малкълм махна с ръка към зрелището на балната зала. Небрежното държание му се удаваше прекрасно, но Магнус го познаваше отдавна. — Радвам се, че се наслаждавате на малкото ми соаре.
Двама души се приближиха зад Малкълм — фея с лавандулова кожа и ръце с ципи между пръстите и някой, когото Магнус познаваше. Джони Рук беше смъкнал слънчевите очила ниско на носа си, което беше необяснимо, при положение че смяташ носенето на слънчеви очила на закрито, посред нощ за обяснимо. Магнус видя как очите му над слънчевите очила се разширяват, когато го познаха, и се извръщат.
— О, познавате ли се? Сигурен съм, че се познавате — каза Малкълм отнесено. — Това е Хаясинт, моята незаменима помощница в планирането на партита. И Джони Рук. Сигурен съм, че и той е незаменим за някого.
Магнус махна с ръка.
— Това са Александър Лайтууд, ловец на сенки от Нюйоркския институт, и Шинюн Юнг, загадъчен воин със загадъчно минало.
— Колко загадъчно — започна Малкълм, но после вниманието му беше отвлечено от появата на няколко палета със сурово месо. Той се огледа безпомощно наоколо. — Някой знае ли за какво е това?
— За върколаците е. — Хаясинт махна на доставчика да се приближи. — Аз ще се погрижа. Възможно е обаче да се нуждаят от теб в салона.
Тя сложи ръка върху искрящата раковина в ухото си и прошепна нещо на Малкълм. Кръвта се отцеди от бездруго бледото лице на върховния магьосник на Лос Анджелис.
— Майчице. Ще трябва да ме извините. Сирените са се настанили до фонтана с шампанско и се опитват да удавят гостите ни в него.
И той се отдалечи забързано.
— Ти беше на Пазара на сенките — каза Алек на Джони Рук, разпознал го най-сетне.
— Не си ме виждал преди — заяви Джони. — Всъщност не ме виждаш и сега.
Той изхвърча от балната зала.
Алек гледаше цялата стая със затворено, подозрително изражение на лицето. Мнозина отвръщаха на погледа му с интерес.
Магнус беше довел ченге на партито. Разбираше това. Не можеше да вини Алек, задето беше подозрителен. Почти всички долноземци имаха минало, изцапано с червено. Вампирите пиеха кръв, магията на елфи и магьосници нерядко се объркваше, върколаците губеха контрол и други хора губеха крайници. В същото време не можеше да вини и долноземците, задето бяха предпазливи. Не беше толкова отдавна времето, когато ловците на сенки украсяваха стените си с глави на долноземци.
— Здрасти, Магнус! — извика магьосница с простичка зелена рокля и бяла маска на чумен лекар, под която се виждаше синя кожа.
— Здравей, миличка — каза той и я взе в прегръдките си. След като я повдигна във въздуха и я завъртя в кръг, я представи гордо на останалите: — Алек, Шинюн, това е Катарина Лос. Тя е една от най-старите ми приятелки.