— Здрасти — каза Шинюн, приближавайки се с чаша червено вино в ръка.
Магнус чукна чашата си в нейната.
— Някакъв успех?
— Не. Опитах разни заклинания за разкриване, ала нямаше убедителен резултат.
— И аз срещах същия проблем. — Магнус отпи от коктейла си и се вгледа в неподвижното лице на Шинюн. — За теб култът е нещо лично. — Не беше въпрос. — Говориш за преследване на демони, но отказваш да говориш за култа. Те не просто са убили хора, които си обичала. Изпитваш вина за нещо, свързано с „Алената ръка“. Какво е то?
И двамата гледаха навън, към танцьорите на двора. Минути се проточиха в мълчание.
— Можеш ли да пазиш тайна? — попита Шинюн.
— Зависи от тайната.
— Ще ти доверя тази. Можеш да правиш с нея каквото поискаш. — Тя се обърна към него. — Аз… бях част от тях. „Алената ръка“ се състои главно от човеци, но привличат и магьоснически деца. — Гласът на Шинюн стана ироничен. — Имаше време, когато те почитах. Великата отрова, свещения основател и пророк на „Алената ръка“, поклонниците на Асмодей.
— Асмодей? — повтори Магнус тихо, докато всяка надежда, която бе хранил все още, че Джони Рук греши, се отцеди като кръв, изтичаща от рана.
Спомни си как преди стотици години бе искал да открие кой е баща му. Ето как бе научил, че можеш да използваш елфическа кръв, за да призовеш Велик демон.
Не беше наранил никой долноземец, за да призове баща си. Открил бе друг начин. Погледнал бе баща си в лицето и бе говорил с него, а после се бе извърнал, огорчен до дъното на душата си.
— Разбира се, тогава никой не се опитваше да призове Асмодей — продължи Шинюн. — Това е нещо ново. Ала непрекъснато говорехме за него. Всяко осиротяло магьосническо дете беше негово дете, така твърдеше култът. Мислех за себе си като за негова дъщеря. Всичко, което правех, беше в негова служба.
Магьоснически деца. Магнус си спомни как се бе чувствал той като магьосническо дете, отчаян и сам. Всеки би могъл да се възползва от отчаянието му.
Усети как го завладява ужас. През годините бе чувал името на „Алената ръка“… те бяха шега, както бе казал на Теса и тя се беше съгласила. Дали проблемът бе просто новият им лидер, или те представляваха проблем много по-отдавна, отколкото някой подозираше, и незнайно как бяха успели да скрият истинския си характер?
— Почитала си ме? — Магнус не успя да потисне нотката на отчаяние в гласа си. — Радвам се, че си се излекувала от тази глупост. Колко дълго беше част от култа?
— Десетилетия — отвърна тя горчиво. — Цял един живот. Аз… убивах за тях. Мислех, че убивам за теб, в твое име. — Шинюн замълча. — Моля те, недей да казваш на ловеца на сенки, на Алек, че съм убивала за тях. Може да му кажеш, че съм била част от култа, ако се налага.
— Добре — прошепна Магнус, но не беше сигурен дали го прави заради Шинюн, или заради себе си.
Шинюн бе казала, че мислела за себе си като за дете на Асмодей. Можеше само да си представи ужаса ѝ, ако научеше, че той действително е дете на Асмодей. Спомни си Хипатия и предупреждението ѝ да не разкрива самоличността на баща си пред Алек. Представи си обаче в какво положение ще го поставиш. Историята е доказала, че нефилимите са способни на жестокост не само към долноземците, но и към събратята си. Особено онези, които не се вписват в статуквото.
— Мина повече от един живот, откакто се отскубнах от лапите им. Оттогава се опитвам да ги спра, но не бях достатъчно силна, за да го направя сама, а после се появи този мистериозен нов лидер. Нямаше към кого да се обърна. Чувствах се толкова безпомощна.
— Как стана така, че се присъедини към тях?
Шинюн наведе глава.
— Вече ти казах повече, отколкото възнамерявах.
Магнус не настоя. Той също не говореше за детството си.
— Храбро е да се върнеш и да се изправиш лице в лице с миналото си — каза тихо. — Бих казал „да се изправиш лице в лице с демоните си“, но ми се струва малко прекалено очевидно.
Шинюн изсумтя.
— Предполагам, не знаеш къде се намира Камарата на „Алената ръка“. — Шинюн вече клатеше глава, когато Магнус добави, без особена надежда: — Или пък „Червените магически свитъци“?
— Мори ще знае. Членовете на „Алената ръка“ му имаха по-голямо доверие, отколкото на мен. Някога бяхме близки, но трябваше да го оставя, когато избягах. Минаха години… но ще го позная, ако го видя, а той ще ми се довери.
— Чувам, че бил тук.
Магнус щракна с пръсти и чашата му изчезна с кристално ярко блещукане. Партито беше впечатляващо, но Магнус си прекарваше ужасно. Не беше намерил никакви тайни свърталища, нямаше и следа от този дразнещ загадъчен мъж. Искаше да танцува и да забрави, че има толкова много неща, които не си спомня.