Мина през една странична врата и се озова в празен, осветен коридор, отвеждащ в нещо, което приличаше на изба. Звукът от партито беше заглушен от дебелите каменни стени. Алек продължи по коридора и пое по стъпалата в края му, не пропускайки да забележи гъстия слой прах, който покриваше всичко и услужливо издаваше следи от стъпки. Някой беше идвал тук наскоро.
Стъпалата го отведоха в грубо издялана в камъните изба, пълна с дървени бъчви в едната страна и рафтове с храна в другата. Място, от което би излязъл съвършен вход към тайно свърталище. Алек се залови да прегледа бъчвите, търсейки мнимо дъно или скрит лост, или нещо необичайно. Беше стигнал до половината, когато ги чу: далечни гласове и стъргане. Той застина. Наклони глава на една страна и наостри подсиления си с руна слух.
— Някога това беше седалището на „Алената ръка“ — тъкмо казваше мъжки глас с френски акцент. — Не открих обаче никаква следа от активността на култ и всичко сочи, че това е просто едно страхотно парти. Чух дори, че Магнус Бейн бил тук.
— И въпреки това трябва да претърсим цялата сграда — отговори му женски глас. — Представи си само.
Алек извади серафимска кама и се запромъква по посока на гласовете, без обаче да я задейства. От края на стената тръгваше неголям коридор, който се разширяваше във винарна. По стените, от пода до тавана, имаше рафтове, пълни с бутилки. Ослепителна бяла светлина струеше от точка на един от рафтовете и огряваше стаята. Пред него стояха два силуета и изучаваха нещо, което приличаше на малка статуя на Бакхус. Алек различи профила на жената и извивката на елфическо ухо.
Не можа да види добре лицата им на ярката светлина, така че продължи да се прокрадва с меки стъпки. Никой долноземец не бе в състояние да долови приближаването на ловец на сенки, ако ловецът на сенки искаше да остане незабелязан.
Във въздуха полетя кама, минавайки на милиметри от ръкава на черното му сако.
Може би някои долноземци все пак бяха в състояние да чуят приближаването на ловец на сенки.
— Атид! — извика жената и в ръката ѝ лумна серафимска кама.
Мъжът до нея вдигна лък.
— Стойте! — каза Алек и смъкна копринената маска от лицето си със свободната си ръка. — Аз съм ловец на сенки! Името ми е Алек Лайтууд; от Института в Ню Йорк!
— О! — каза мъжът и свали лъка си. — Здравей.
Нефилимската жена, която първа беше извадила оръжие, не го прибра, а дойде по-близо, оглеждайки го изпитателно. На свой ред Алек също я погледна внимателно и я разпозна, бледа като перла, с дълга руса коса, деликатно заострени уши и поразителни синьо-зелени очи. Сега красивото ѝ лице бе строго изопнато.
Това бе елфическата жена, която се беше целувала с вампирското момиче в първата стая, която Алек беше отворил.
Както и нефилимската жена, която бе видял от балона в Париж да преследва един демон по покривите.
Имаше само една нефилимска жена с елфическа кръв, за която Алек беше чувал.
— А ти си Хелън Блекторн — каза бавно, — от Лос Анджелис. Какво правиш тук?
— Това е годината ми за пътуване в чужбина — обясни Хелън. — Бях в Парижкия институт с намерението да продължа към Института в Рим, когато чухме слухове за магьосник, командващ демони и оглавяващ култ, на име „Алената ръка“.
— Какви слухове? Какво си чула и от кого?
Хелън не обърна внимание на въпросите му.
— Оттогава преследвам демоните и този магьосник. Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, ми изпрати покана за това парти и аз дойдох, надявайки се да намеря отговори. Какво правиш ти тук?
Алек примига.
— О. Ъм. На почивка съм.
Осъзна колко глупаво прозвуча. Само че то бе толкова близо до истината, колкото можеше да признае, без да издаде Магнус и нещата да стигнат до там, че да се озове пред Клейва, обяснявайки: Гаджето ми магьосник, без да иска, е основал демонски култ.
Когато имаше трудности, Алек беше свикнал да се обръща към събратята си нефилими. Ако не беше Магнус, щеше да каже на тези двамата за Мори Шу и каменната коза. Биха могли да продължат да претърсват заедно. Само че сега не можеше да го направи. С тези ловци на сенки може и да не бяха на една и съща страна.