— Е, добре — съгласи се неохотно.
Алек не ги попита за Мори Шу или каквото и да било друго. Отправи се към стъпалата, без да губи нито миг.
— Почакай! — повика го Хелън.
Той се обърна, опитвайки се да скрие ужаса си.
— Какво?
— Благодаря — каза Хелън. — За помощта в Париж.
Изненадан, Алек се усмихна.
— Няма защо.
Хелън му се усмихна в отговор. Беше красива, когато се усмихнеше.
Въпреки това Алек се чувстваше здравата разтърсен, докато се качваше на горния етаж, пробивайки си път срещу течението сред множеството гости на партито, отправили се към дансинга.
Зачуди се дали студеното притеснение, което бе изпитал, докато говореше с Хелън, бе начинът, по който долноземците се чувстваха винаги когато ги разпитваше някой долноземец. Не че можеше да я вини, задето беше подозрителна. На нейно място и той щеше да бъде. Твърде добре знаеше, че всеки би могъл да бъде предател… като учителя му Ходж Старкуедър, който ги беше предал на Валънтайн по време на Войната на смъртните. Подозренията на Хелън бяха оправдани — та нали той действително беше излъгал, или поне беше пропуснал важна информация. Да лъже ловци на сенки, които би трябвало да са на негова страна, беше ужасно. Чувстваше се като предател.
Щеше обаче да се чувства още по-ужасно, ако не беше защитил Магнус. Клейвът би трябвало да защитава хора като него, не да представлява допълнителна заплаха. Алек открай време вярваше в Закона, но ако Законът не защитаваше Магнус, значи, трябваше да бъде променен.
Алек имаше безусловно доверие на може би шестима души в света и един от тях беше Магнус. Не беше очаквал, че да има доверие на някого може да се окаже толкова сложно.
Само ако можеше да намери Магнус. Трудно бе да повярва, че е възможно, ала сега имението бе още по-оживено, отколкото когато бяха пристигнали малко по-рано.
Продължи нагоре, докато не стигна до дълъг каменен балкон, минаващ по протежение на стените на голямата бална зала. Беше удобно място за наблюдение, откъдето можеше да види цялото парти. Беше обиколил балкона само веднъж, когато зърна Магнус да танцува сред множеството долноземци и мундани. При вида на Магнус цялото му тяло се отпусна. Преди да се запознае с него, Алек не беше сигурен дали изобщо бе вярвал, че някога би могъл да бъде напълно себе си и напълно щастлив. А после се беше появил Магнус и невъзможното бе станало възможно. Да го види, винаги беше малък шок, лицето му беше искрица надежда, че всичко ще бъде наред.
В две от стените на балната зала имаше огромни сводове, отворени към нощта, от които стаята се превръщаше в златна сфера, издигаща се между черни води и черно небе. Подът беше просторна шир от синьо, синьото на лятно езеро. Таванът бе осеян с оркестър от съзвездия, полилеят представляваше водопад от падащи звезди, на които феите се люлееха. Пред очите на Алек един елф бутна друг от полилея и той се напрегна, но после от гърба на елфа се разтвориха фини като мрежа тюркоазени крила и той се приземи безопасно сред танцуващите.
Имаше крилати феи, които летяха наоколо, върколаци, които се премятаха като акробати между тълпата, вампирски зъби, проблясващи, когато те се смееха, и магьосници, обвити в светлина. Маски се повдигаха и падаха, факли оставяха дири от огън като горящи панделки, а сребърните сенки на огряната от лунните лъчи вода танцуваха по стените. Алек бе виждал красота в искрящите кули на Аликанте, в изящните движения, с които се биеха сестра му и неговият парабатай, в много познати, обичани неща. Не беше виждал красота в света на долноземците, не и преди Магнус. Ала ето че тя бе тук и само чакаше да бъде открита.
Почувства се зле заради възмущението си, че долноземците претендираха, че победата над Валънтайн е тяхна. Той знаеше какво се бе случило. Нали бе там, биейки се рамо до рамо с тях, и войната бе направила тази златна свобода възможна. Тази победа бе толкова тяхна, колкото и негова.
Спомни си как с Магнус си бяха давали сила един на друг с помощта на руната на обединението, магия, подсилена от връзката между тях, и си помисли: Тази победа е наша.
Двамата с Магнус щяха да се справят и с тази загадка. Щяха да намерят някой, който да им помогне в този лабиринт от златни колони и тъмни реки. Бяха преодолявали и по-трудни неща. Духът му се повдигна при тази мисъл и в същия миг той зърна своя магьосник в тълпата.
Магнус беше отметнал глава назад, искрящо белият му костюм бе изпомачкан като чаршафи сутрин, бялата му наметка се развяваше зад него като лунен лъч. Лъскавата му маска бе накривена, черната му коса — разрошена, стройното му тяло се извиваше в танца, а обвито около пръстите му като десет блестящи пръстена бе сиянието на магията му, обливайки в светлина ту един танцуващ, ту друг.