Магнус целуна руната му за равновесие, а после онази за издръжливост. Тялото на Алек се изви под неговото и ръцете му се вкопчиха в раменете на Магнус. Гласът на Алек беше настойчив, докато казваше нещо нещо, Магнус, нещо нещо.
— Александър — промълви Магнус в отговор и почувства как тялото на Алек се надигна под неговото в отговор.
Ръцете на Алек се вкопчиха още по-силно в раменете му. Магнус го погледна с неочаквана тревога.
Алек с широко отворени очи се взираше някъде встрани.
— Магнус. Ей там.
Магнус проследи погледа му и осъзна, че не са сами. В лилавото кресло насреща им седеше някой. На светлината от уличните лампи, която струеше през прозореца, Магнус съзря жена с облак от кестенява коса, сепнати сиви очи и наченките на позната иронична усмивка.
— Теса?
Глава 3
„Алената ръка“
Тримата седяха в дневната в неловко мълчание. Алек беше в другия край на дивана, далече от Магнус. Тази нощ нищо не вървеше по план.
— Теса! — повтори Магнус удивено. — Каква неочаквана поява. И неканена.
Теса седеше и отпиваше от чая си с напълно спокоен вид. Тъй като беше сред най-скъпите и най-стари приятели на Магнус, той смяташе, че би било хубаво, ако имаше поне мъничко извинителен вид. Само че нямаше и следа от такъв.
— Веднъж ми каза, че няма да ми простиш, ако не се отбия винаги когато се намеря в един и същи град с теб.
— Щях да ти простя — увери я Магнус. — Даже щях да ти благодаря.
Теса погледна към Алек. Той беше пламнал. Крайчетата на устните ѝ се извиха леко, но тя беше мила и скри усмивката си зад чашата чай.
— Да кажем, че сме квит. Нали веднъж ти налетя на мен и един джентълмен, когато се намирахме в деликатна ситуация в една планинска крепост.
Полускритата ѝ усмивка трепна. Тя отново погледна към Алек Лайтууд, който имаше косата и кожата на ловци на сенки, които отдавна ги нямаше. Ловци на сенки, които Теса беше обичала.
— Трябва да престанеш да мислиш за това — посъветва я Магнус.
Теса беше магьосница като Магнус и също като него беше свикнала да надживява спомена за онова, което бе обичано и изгубено. Двамата имаха отдавнашния навик да се утешават един друг. Тя отпи глътка чай и усмивката ѝ се върна, сякаш никога не си беше отивала.
— Сега вече мога да го направя — отвърна.
Алек, който следеше тази размяна на реплики, сякаш гледаше тенис мач, вдигна ръка.
— Извинявам се, но вие двамата да не би да сте излизали заедно?
При тези думи разговорът секна. И Теса, и Магнус се обърнаха към него с еднакви потресени изражения.
— Изглеждаш по-ужасена от мен — каза Магнус на Теса — и по някаква причина това ме наранява дълбоко.
Теса му се усмихна лекичко, а после се обърна към Алек.
— С Магнус сме приятели от повече от сто години.
— Окей. Значи, това е приятелско посещение?
В гласа му имаше острота, която накара Магнус да повдигне вежди. Понякога Алек се чувстваше некомфортно в присъствието на непознати. Магнус предположи, че това обяснява тона му. Магнус беше толкова очевидно, смущаващо хлътнал. Немислимо бе Алек да ревнува.
Теса въздъхна. Развеселените пламъчета в сивите ѝ очи угаснаха.
— Ще ми се да беше приятелско посещение — отвърна меко. — Само че не е.
Размърда се леко на мястото си. Движеше се някак сковано и Магнус присви очи.
— Теса, ранена ли си?
— Нищо, което няма да се оправи — отвърна тя.
— Неприятности ли имаш?
Теса му отправи дълъг, непроницаем поглед.
— Не. Но ти имаш.
— Какво искаш да кажеш?
Гласът на Алек изведнъж стана напрегнат.
Теса прехапа устни.
— Магнус, може ли да поговорим насаме?
— Можеш да говориш пред двама ни — каза Магнус. — Имам доверие на Алек.
Понижавайки глас, Теса попита съвсем тихо:
— Доверяваш ли му живота си?
Ако насреща си имаше някой друг, Магнус щеше да си помисли, че драматизира. Ала Теса не беше такава. Тя обикновено наистина мислеше онова, което казваше.
— Да — отвърна той. — Бих му доверил живота си.
Мнозина долноземци никога не биха споделили нещо тайно с един ловец на сенки, независимо какво казваше Магнус, ала Теса беше различна. Тя взе износената кожена чанта до краката си, извади запечатан с восък свитък и го разви.