— Спираловидният съвет издаде официално нареждане ти, Магнус Бейн, върховен магьосник на Бруклин, да обезвредиш човешкия култ демонопоклонници, известни като „Алената ръка“. Незабавно.
— Разбирам, че от Съвета искат най-добрия — рече Магнус скромно. — Не мога обаче да кажа, че съм във възторг от тона им. Чувал съм за „Алената ръка“. Те са просто пародия. Шепа човеци, които обичат да купонясват, надянали демонски маски. Повече се интересуват от чашката, отколкото от служенето на демони. Аз съм във ваканция и няма да си губя времето с подобни глупости. Кажи на Спираловидния съвет, че ще къпя котарака си. Председателя Мяу.
Спираловидният съвет бе най-близкото подобие на орган на властта, с който магьосниците разполагаха, но беше потаен и не точно официален. Като цяло магьосниците имаха проблем с властта. Магнус — повече от мнозина.
Лицето на Теса потъмня леко.
— Магнус, трябваше да умолявам Съвета да ми позволят да дойда при теб. Да, „Алената ръка“ открай време е пародия. Изглежда обаче, че имат нов лидер, някой, който здравата ги е стегнал. Сега са по-могъщи, имат дълбоки джобове и усърдно привличат нови членове. Вече има неколцина загинали и много изчезнали. Във Венеция беше намерена мъртва фея, а до нея — пентаграм, нарисуван със собствената ѝ кръв.
Магнус се сепна и си заповяда да остане неподвижен. Не беше нужно Теса да казва повече: и двамата знаеха, че кръвта на феите може да бъде използвана за призоваване на Велики демони — някога едни от най-висшите ангели, ала сега паднали неимоверно.
Неизречено между Магнус и Теса беше знанието, че и двамата са деца на различен Велик демон. Поради това Магнус изпитваше особено чувство на родство с Теса. На света имаше съвсем малко деца на Велики демони.
Магнус не беше казал на Алек, че баща му е Принц на Ада. Струваше му се нещо, което можеше да препъне всяка нова връзка.
— Така ли? — попита Магнус, опитвайки се да придаде неутрално звучене на гласа си. — Ако този култ се опитва да призове Велик демон, това е наистина лоша новина. За култа, а вероятно и за мнозина невинни.
Теса кимна и се приведе напред.
— „Алената ръка“ очевидно се кани да посее хаос в Света на сенките, така че от Спираловидния съвет ме изпратиха да се оправя с тях. Бях приела вида на един от следовниците им в седалището им във Венеция, опитвайки се да открия какво са намислили и кой ги оглавява. Ала после, по време на един от ритуалите им, бях изложена на въздействието на отвара, която ме накара да изгубя контрол върху умението си да се превъплъщавам. Едва успях да избягам. Когато се върнах няколко дни по-късно, те бяха изоставили мястото. Трябва да ги откриеш.
— Както често казвам — отбеляза Магнус, — защо аз?
Теса беше престанала да се усмихва.
— Не знам доколко е вярно, но сред долноземците се говори, че новият лидер на „Алената ръка“ изобщо не е нов. Говори се, че основоположникът им се е завърнал.
— И кой, ако смея да попитам, е основоположникът им?
Теса извади снимка и я тръсна върху масата. Снимката беше на картина върху една стена. Беше нарисувана грубо, нескопосно, сякаш от дете, и съдържаше няколко образа на тъмнокос мъж, отпуснат върху трон. До него имаше двама души, които му вееха с палмови листа, трети му се кланяше. Не, не се кланяше, а като че ли масажираше стъпалата му.
Дори и така нескопосно нарисуван, и тримата разпознаха гарвановочерната коса на основоположника, изваяните му скули и жълтите котешки очи.
— Наричат основателя си Великата отрова — каза Теса. — Познат ли ти е? Магнус, говори се, че ти си някогашният основоположник и новият лидер на „Алената ръка“.
По тялото на Магнус пробяга тръпка. А после го обзе негодувание.
— Теса, определено не съм основавал никакъв култ! — възрази. — Дори не харесвам демонопоклонниците. Те са скучни идиоти, които почитат скучни демони. — Той замълча за миг. — Това е нещо, с което бих се пошегувал. — Замълча отново. — Не че бих го направил. Нито дори на шега. Никога не бих…
Гласът му заглъхна.
— Би се пошегувал със започването на култ, който почита демони? — попита Алек.
Магнус махна безпомощно с ръка.
— Аз се шегувам с всичко.
Мунданите имаха израз, когато не си спомняха нещо: „Не ми говори нищо“. Това бе пълната му противоположност. Култ, на име „Алената ръка“… една отдавнашна шега. Това не просто говореше, а му крещеше нещо.
Спомни си как разказва шега преди векове. Рейгнър Фел беше там, почти беше сигурен в това. Спомняше си горещ ден и много дълга нощ. И почти нищо друго.