Ейлийн се приближи до Хелън и ѝ протегна ръка. Хелън се поколеба за миг, но после я стисна и ѝ позволи да я издърпа на крака.
— Благодаря за помощта — каза тя.
Алек прибра лъка си и излезе измежду храсталаците в края на градината, присъединявайки се към тях при стената.
— Страхотен екип сте.
Хелън изглеждаше доволна.
— Така е.
— Ти също помогна — добави Ейлийн лоялно.
Алек повдигна вежда насреща ѝ. След това прибра стрелите си от земята и ги поведе към най-ниската част на рухналия зид; макар да се издигаше високо над главите им, той лесно можеше да бъде изкатерен от обучени ловци на сенки.
От другата страна на зида имаше порутена постройка, по-малка от основната сграда. Пред нея стояха шестима последователи на култа, въоръжени до зъби и греещи като бял неон в светлите си костюми.
— Според проследяващата руна е оттук — тихо каза Алек, посочвайки вратата на съборетината пред тях.
— Право през последователите на култа — въздъхна Хелън уморено. — Естествено.
— Няма страшно. — Ейлийн сложи ръка върху колана с оръжията си. — Аз съм в намушкващо настроение.
— Добре — каза Алек. — Ако се разпръснем…
Не можа да довърши, защото в този миг нощта бе раздрана от писък. Дълъг, протяжен писък на болка и ужас, мъчителен и дълбок, врязващ се в душата. Гласът не можеше да бъде сбъркан.
Вик на ужас се изтръгна от гърдите му, преди да осъзнае какво прави.
— Алек — каза Хелън в ухото му, сграбчвайки го за ръкава. — Запази спокойствие. Ще се доберем до него заедно.
Писъкът на Магнус заглъхна, но Алек вече беше забравил всякакви стратегии, всичките си планове. Хвърли се напред, размахал лъка като тояга.
Последователите на култа се обърнаха изненадано, ала той вече беше стигнал до тях. Смушка най-близкия в корема, докато минаваше покрай него, а после се обърна, завъртайки лъка над главата си, и удари втория в лицето. Третият замахна с юмрук, който Алек улови със свободната си ръка и като завъртя китката си, изви тялото му под жесток ъгъл, след което го блъсна в земята.
Да се биеш с мундани, беше толкова лесно.
Хелън и Ейлийн дотичаха до него, стиснали ками в ръце. Виждайки още двама разгневени ловци на сенки да се присъединяват към онзи, който беше сразил другарите им, останалите трима последователи на култа хвърлиха оръжия и побягнаха.
— Точно така — извика Ейлийн след тях. — И престанете да почитате демони!
— Добре ли си, Алек? — попита Хелън.
Алек дишаше тежко.
— Просто изразходвам малко агресия.
— Така правят ловците на сенки — съгласи се Ейлийн.
— Няма да съм добре, докато не се доберем до Магнус — каза Алек.
Хелън кимна.
— Тогава да вървим.
Прескачайки последователите на култа, те хукнаха през рушащата се сграда, която беше празна, ако не се брояха прахолякът и паяците, и изскочиха от другата страна, озовавайки се в…
Един амфитеатър.
Имаше древен вид, вкопан в земята, с каменни тераси. От трибуните публика от членове на „Алената ръка“, облечени в еднакви бели дрехи, гледаше представлението. Дълги каменни стъпала отвеждаха до голяма дървена платформа, издигната върху тревата и служеща като сцена. Очите на Алек в миг откриха Магнус: коленичил, с наведена глава, насред пентаграм от сол. Шинюн стоеше над него с меч в ръка. Вихрушката, която бяха видели отдалече, сега бе съвсем близо и се спускаше като фуния право към Магнус, бушуваща от пепел и светлина. Цялата сцена като че ли всеки миг щеше да бъде погълната от торнадото или изгорена до основи.
Алек се втурна право към нея.
Глава 26
Стари грехове
Земята се тресеше, въздухът вибрираше и Магнус почувства стотици убождания от игли да го пронизват от всички страни. Някаква сила завладя ума му и го усука, мачкайки го като тесто, докато не му придаде напълно нова форма. Той изпищя.
Болка обля света в бяло. Когато примига, прогонвайки заслепяването, видя малка стая с измазан таван и чу познат глас да изрича името му.
— Магнус.
Притежателят на този глас беше мъртъв.
Магнус се обърна бавно и видя Рейгнър Фел да седи зад изподраскана дървена маса срещу самия него… втори Магнус. Един по-млад, не така осакатен от заслепяваща болка Магнус. И двамата държаха големи калаени чаши, и двамата бяха здравата раздърпани, и двамата — страшно пияни. Бялата коса на Рейгнър се извиваше около рогата му като облаци, уловени във витлата на самолет. Зелените му бузи имаха тъмноизумруден цвят.