Изглеждаше абсурдно. Толкова бе хубаво да го види отново.
Магнус осъзна, че бе пленен в собствените си спомени, принуден да гледа.
Приближи се до Рейгнър и той протегна ръка през масата. На Магнус му се искаше той да бе този, към когото приятелят му протяга ръка. Надеждата бе всичко, което бе необходимо; почувства как миналото и настоящото му Аз посягат едно към друго и се сливат. Магнус отново бе мъжът, който бе някога, и всеки миг щеше да се изправи очи в очи с онова, което бе извършил.
— Тревожа се за теб — меко каза Рейгнър.
Магнус размаха чашата си с престорена небрежност. По-голямата част от съдържанието ѝ оплиска масата.
— Изкарвам си страхотно.
— Наистина ли? — попита Рейгнър.
Призраците на стара болка лумнаха в него, живи и свирепи за миг. Първата му любов, онази, която беше останала, бе издъхнала от старост в прегръдките му. Оттогава бе имало прекалено много опити отново да открие любовта. Вече беше изгубил твърде много приятели, а все още беше прекалено млад, за да знае как да се справи с болката.
Имаше и още нещо.
— Ако не си изкарвам добре — отвърна Магнус, — значи, просто трябва да се постарая повече.
— Откакто откри кой е баща ти, не си същият.
— Естествено, че не съм! Вдъхнових се да създам култ в негова чест. Култ, който да прави най-нелепите неща, за които мога да се сетя. Той или ще се провали грандиозно, или ще бъде най-страхотната шега в историята. И в двата случая печеля.
Това не беше начинът, по който бяха говорили преди стотици години, ала спомените се бяха изкривили и променили през вековете и двамата с Рейгнър говореха с думи и изрази от настоящето. Паметта бе странно нещо.
— Това се предполагаше да бъде шега — каза Рейгнър.
Магнус извади дебелата си кесия и я обърна надолу с отвора. Стотици парчета сечено сребро се посипаха върху масата. Всички крадци в таверната млъкнаха.
Целият живот на Магнус беше шега. Толкова дълго се бе опитвал да докаже, че доведеният му баща греши, а ето че истинският му баща се бе оказал Принц на Ада.
Вдигна ръце над главата си.
— Да поръчаме питиета на всички!
В стаята избухнаха възторжени викове. Когато отново се обърна към Рейгнър, Магнус видя, че дори той се смее, клатейки глава и отпивайки голяма глътка от наново напълнената му чаша.
— Е, добре — заяви Рейгнър. — Успявал съм да те разубедя от ужасните ти идеи, под което имам предвид буквално всичките ти идеи, точно нула пъти.
Ако можеше да накара всички други да се смеят, на Магнус несъмнено би трябвало също да му се иска да се разсмее. Ако беше забавна компания, никога нямаше да бъде сам и ако се преструваше, че е добре, несъмнено това щеше да се превърне в истина.
— Добре — продължи Рейгнър. — Да кажем, че основеш този твой мним култ. Как ще го направиш?
Магнус се ухили.
— О, имам план. Фантастичен план. — Щракна с пръсти, при което от тях се разля електричество и подскочи по разпилените на масата монети. — Ето какво ще направя…
Цветните дървени стени на кръчмата, украсени с оръжия, щитове и животински глави, се стопиха. Рейгнър, заедно с всички останали в нея, се превърна в прах и Магнус остана да се взира печално в празното място, където бе седял най-старият му приятел.
А после се озова в друга стая, на друга сцена, в друга земя. Питаше заобиколилото го множество дали някога са се чувствали самотни, дали някога са искали да бъдат част от нещо по-голямо от самите тях. Отпиваше червено вино от бокал и с едно махване на ръка напълни чашите на останалите с пиво. Призова името на Асмодей и всички в стаята се разсмяха от удивление и наслада.
Таванът се стопи и се превърна в открито небе, а полилеите — в стотици трепкащи звезди. Дървените подове, покрити с дебели черги, се превърнаха в зелени поля, оградени с редици грижливо подстригани плетове, от едната страна се издигаше планина. Магнус вдигна ръка и забеляза чашата за шампанско, пълна до половина със златна течност с мехурчета.
— Велика отрова! — скандираха последователите му. — Велика отрова!
Магнус направи сложен жест и ето че се появи маса, върху която имаше пирамида от чаши. От върха се лееше бяло вино, пълнейки всяка чаша по пътя си надолу, създавайки красив водопад. Възторжен вик се изтръгна от множеството и премина през тълпата, като замалко не повлече и сърцето на Магнус със себе си.
Вдигна наздравица за неотдавнашния им успешен грабеж на хазната на един корумпиран граф, чието богатство бяха раздали на различни болници. Последователите на култа му чистеха улиците на града, хранеха бедните, оцветяваха лисици в синьо.