Всичко това — в името на Асмодей.
Култът беше шега. Животът беше шега и това, че неговият никога нямаше да свърши, беше лошата ѝ поанта.
Магнус се приближи до гигантската клада, която гореше в средата на залата. Тръпнещи от нетърпение, всички наоколо се уловиха за ръце и паднаха на колене, когато високо над тях се появи огромната фигура на Асмодей. Магнус беше прекарал по-голямата част от седмицата, работейки над тази илюзия, и особено се гордееше с резултата.
Очакваше множеството отново да нададе възторжен вик, но всички бяха притихнали. Чуваше се единствено припукване на пламъци.
— На това му се казва специален случай — каза гигантският, блещукащо бял Асмодей на верните си следовници. — Шайка глупаци, водени от най-големия глупак, издигнали мое чучело над себе си в глупава пародия на боготворено.
Мястото бе застинало като мъртвите след битка. Всички последователи на култа мълчаха, паднали на колене.
О. Не.
— Здравей, синко — каза Асмодей.
Яркият, главозамайващ вихър, от който Магнус беше уловен, изведнъж застина. Беше се подигравал с името на Асмодей, надсмивал се бе над идеята за почитане. Искал бе действията му да грейнат в небето, да хвърли предизвикателство в лицето и на двамата си бащи.
Направил бе всичко това, защото знаеше, че когото и да повика, никой няма да дойде.
Само че някой беше дошъл. Баща му беше дошъл да го смаже.
Магнус се беше вкаменил, неспособен да помръдне дори пръст. Можеше единствено да гледа как Асмодей излиза от кладата и се приближава бавно към него.
— Мнозина са ме почитали — каза Асмодей, — но рядко името ми е било възгласявано толкова силно, от толкова много усти. Това привлече вниманието ми, а после видях кой ги оглавява. Опитваш се да ми протегнеш ръка, дете мое?
Магнус се опита да каже нещо, но челюстите му бяха затворени с помощта на някаква непозната магия. Единственото, което се процеди измежду стиснатите му зъби, беше тъничък стон.
Срещна очите на Асмодей и поклати твърдо глава. Може и да не беше в състояние да говори, ала искаше пълното му отрицание да е недвусмислено ясно.
Живите пламъци, които бяха очите на Асмодей, угаснаха за миг.
— Благодаря ти, че ми събра тези следовници — изсъска най-сетне. — Бъди сигурен, че ще ги вкарам в добра употреба.
Пот се стичаше по лицето на Магнус. Отново опита да проговори и отново не успя.
Асмодей се усмихна, разкривайки редица остри зъби.
— Що се отнася до теб, като всяко прегрешило дете, нахалството ти трябва да бъде наказано. Няма да си спомняш онова, което си направил, нито ще научиш нещо от него, защото паметта на праведните е благословена, а името на нечестивите ще изгние.
Думите бяха от Библията; демоните често цитираха Светото писание, особено онези, които имаха кралски претенции.
Не — почти се примоли Магнус. — Нека си спомням.
Ала Асмодей бе стиснал челото му с костеливата си хищна длан. Светът бе залян от ослепителна белота, а после от също толкова ослепителен мрак.
Магнус дойде на себе си в настоящето, коленичил пред членовете на собствения си култ, спомените, които баща му беше отнел, се бяха върнали.
Беше на колене. Застанала пред него, Шинюн се беше навела, така че лицето ѝ бе съвсем близо до неговото.
— Видя ли? — попита тя. — Видя ли какво си направил? Виждаш ли какво би могъл да имаш?
Първото, което Магнус изпита, бе облекчение. Дълбоко в себе си винаги се бе притеснявал за това на какво бе способен наистина. Знаеше какво е: демонско дете, син на кралска особа от Ада, винаги боящ се от собствените си сили. Толкова се бе страхувал, че може би бе основал този култ със зли намерения, че го бе използвал за ужасяващи цели, че навярно сам бе изтрил спомените си, така че да не е принуден да живее със знанието за онова, което бе сторил.
Ала не. Беше глупак, но не и злодей.
— Видях — отвърна тихо.
Следващото, което изпита, беше срам.
Изправи се с усилие на крака и се обърна към тълпата — това множество от мундани, които, без да иска, бе събрал заедно и бе превърнал в последователи на култ с една недомислена шега, тази група наивници, които вероятно просто търсеха нещо по-голямо от себе си, увереност, че животът им има смисъл, че не са сами на този свят. Магнус си спомни как изпитва толкова силна болка, че бе забравил, че другите хора имат значение. Беше превърнал живота им в шега. Срамуваше се от това и не искаше Алек да познава човека, който го беше сторил.
От толкова време се опитваше да бъде някой друг. И сега осъзна, вече не изпитваше свирепата болка, която бе изпитвал в онзи отдавнашен ден, когато пиеше заедно с Рейгнър. Особено откакто беше срещнал Алек.