— Той идва, когато го призовем!
Магнус затвори очи.
— Злото винаги го прави.
Извън очертанията на пентаграма последователи на култа пищяха, демони ревяха, а в небето кръжаха черни очертания. В пентаграма най-силният звук бе дишането на Шинюн.
— Не искаме никой магьосник да властва над нас — заяви Бърнард. — Искаме абсолютна власт и абсолютни партита. Така че и двамата сте пленени в този пентаграм и възнамеряваме да принесем и двама ви в жертва на Асмодей. Не се засягай. Велика отрово. Нищо лично. Всъщност ти си нещо като модна икона за нас.
— Каквото и да ви е обещал Асмодей, то е лъжа — каза Магнус, ала Бърнард се изсмя подигравателно.
Веднъж призован, един Велик демон покваряваше всички наоколо. Асмодей предлагаше изкушения, на които никой не можеше да устои, и играеше игри, по-жестоки, отколкото смъртните можеха да си представят. Нищо чудно, че Бърнард бе придобил толкова стреснат вид, когато Магнус се беше пошегувал, че ще принесе Шинюн в жертва.
Шинюн никога не беше била врагът. Никога не бе оглавявала наистина „Алената ръка“. От мига, в който Магнус беше изгубил контрол над култа, преди всички онези години, начело бе застанал Асмодей. Открай време беше Асмодей.
Бърнард се извърна, разчитайки пентаграмът да задържи пленниците му. Шинюн се втурна по границите му, сякаш беше обхваната от пламъци. Опита се да направи магия, за да се освободи, ала напразно. Закрещя на последователите на култа да развалят бариерата, но те до един я гледаха абсолютно безстрастно.
Най-сетне се обърна рязко към Магнус и изпищя:
— Направи нещо!
— Не се тревожи, Шинюн. Знам заклинание, което е в състояние да развали почти всеки пентаграм. — Магнус размаха ръце за миг, а после спря и сви рамене. — А, да, забравих. Можех да ни измъкна, само че изгубих силите си, понеже някой ме отрови.
— Мразя те — прошепна Шинюн.
— И ако мога да добавя, Прокълната дъщеря е ужасен прякор.
— Кой го казва! Великата отрова?
— Имаш право — призна Магнус. — Беше игра на думи с истинското ми име. Магнус Бейн21? Признавам, че имам слабост към игрите на думи…
Шинюн си пое рязко дъх. Един крилат демон се сгромоляса с ужасяващ писък сред обзетите от паника последователи на култа. Множеството се раздели и ето го и Алек Лайтууд, стигнал вече до средата на стъпалата.
Магнус беше поразен. Неочакваната болка можеше да те връхлети по същия начин, да те хване неподготвен и да разтърси цялата ти вселена, ала онова, което Магнус изпитваше, не беше болка.
А огромен взрив от главозамайваща емоция: страх за Алек, обич и облекчение, и болезнено отчаяна радост. Алек, моят Александър. Ти дойде за мен.
Последователи на култа се хвърляха към Алек и той ги запращаше настрани. На мястото на всеки, когото повалеше, изникваха трима други. Те го забавяха, но не бяха в състояние да го спрат, не можеше да го направи и никой демон, бил той на земята или в небето. Не беше сам: от лявата му страна имаше русокосо момиче, от дясната — чернокосо. И двете държаха ками в ръце, задържайки множеството настрани от Алек, докато той изпрати дъжд от стрели по друг от демоните, а после повали един от последователите на култа с долната част на лъка си.
Магнус го изпиваше с очи: силните рамене, развяната черна коса, сините очи. Открай време обичаше точно този нюанс на синьото, онази отсянка на последния миг, в който вечерта все още беше пълна със светлина.
Приближи се до блещукащия ръб на пентаграма. Нещо се надигаше в него, заедно с любовта и надеждата. Усещаше как силата му се завръща съвсем близо до него.
Протегна ръка към Алек и пръстите му успяха да пробият искрящите линии на магията, да преминат през магическата мъгла, сякаш беше вода. Ала когато понечи да пристъпи към Алек, се закова на място, сякаш бе срещнал каменна стена.
Да подаде върховете на пръстите си над ръба на пентаграма, нямаше да бъде от особена полза.
— Нищо от това няма значение! — Гласът на Шинюн зад гърба му се извиси като рев. — Баща ми идва! Той ще ви порази вас, неверниците, които би трябвало да бъдат най-верни, лъжливия пророк, отвратителните нефилими. Всички ви! Той ще ме постави до себе си, там, където ми е мястото.
Магнус се обърна рязко, щастието му беше заменено рязко от отвратен ужас.
Цветът се отреждаше от камъните наоколо. Нещо се движеше от най-горния ред и караше камъните да избеляват, докато не се разля във въздуха, оформяйки стълб от бяло статично електричество, който се сля с фунията от облаци и дим, надвиснала над мястото на ритуала. Буря от миниатюрни черни точици бушуваше във вътрешността му. Струйки дим танцуваха в светлината. Въздухът се изпълни с жужене — зловещ шепот от друг свят.